Предизвикателството на планината Кокуй



Не знам дали още сънувам, сигурно е от височината. Последните 3 дни бяха толкова интензивни и страхотни, че още е трудно да ги осмисля.

   Пристигнах в градчето El Cocuy (2850 м) след 12 часов нощен рейс от Богота. Това е едната от двете отправни точки към планината Sierra Nevada del Cocuy, част от Източните Кордилери. Малко съкровище, все още непозната и некомерсиализирана, планината предлага прекрасна аклиматизация преди сериозни цели на голяма височина, интересни обекти за скално и ледено катерене, докосване до неопетнени езера, ледници и богатство от най-разнообразни растения и животинки. Разбира се повечето погледи са устремени към най-високия връх Ритакуба Бланко – 5335 м. Освен него, Природния Парк Кокуй обхваща и другите 14 върха, високи над 5000 м.


Ritak'Uwa Blanco

   Още неосъзнал се от нощния тръс, трябваше да се натоваря в единствения по-евтин и определено по-истински превоз, който щеше да ме качи до входа на високите долини. Т. Нар. Lecheros са камиони, обикалящи хълмовете и фермите и събиращи млякото от местните. Озовах се в каросерията заедно с дузина хора и след около час бяхме на превала и входа на парка. 





Денят беше магичен, слънчев, високите върхове показваха блестящите си ледени шапки, а компанията беше разнообразна – венецуелец, двама колумбийци и една колумбийка и двойка французи. Щяхме да станем семейство за идните дни.




Вървяхме около 2 часа, долината се отваряше пред нас и разкриваше чудесата на Paramo – хилядите растения frailejones, които растат само с по 1 см. на година (имаше такива на по 400-500 години), големите масиви наоколо, скалното чудо Pulpito del Diablo и естествено заснежения Pan de Azucar („Хляб от захар“) – 5150 м.







Минахме фрайлехоните и долината изчезна под големите морени,в  подножието на върховете. 




Установихме първия лагер на широкото пресъхнало пясъчно дъно на ледникова река. 



Добре, че се намери палатка и за мен. Бях решил да спя в хижата, но компанията и спестените пари спомогнаха за решението. Беше вече късен следобед и слънцето топлеше добре. 






Качихме се малко по-нагоре и открихме най-красивото планинско езеро, което съм виждал. 
























Такава вода просто не съществува – лазур! 





Целия пясък отдолу, синьото небе на 4200 м., слънцето и снежния връх отпред направо сътвориха съвършенството. Еуфорийка, събличане и къпане – изцеление и каляване.



Бърза вечеря и към 9 бяхме по палатките. Няма нужда да казвам какво е да се спи с летен чувал без шалте сам в палатка за 4-рима на такава височина за пръв път. Само мога да си благодаря, че взех термо-бельото (горно и долно), полара и връхния уиндстопер + зиманта шапка, чорапи и намерени ръкавици. Някак избутах нощта.

Събуждането беше бързо и към 8 вече катерехме душевадката към билото над лагера. Страхотно време. Слънчево и хладно – перфектно!


За още 2 часа бяхме вече на снежната граница. 







Още малко усилия на сняг и се намерихме на лимита за днес–5000 м!  

В началото височината до към 4500 м почти ме отказа, но веднъж на билото, нямаше връщане. Склонът е полегат и лек и не е проблем стигането до върховата пирамида. Оттам с котки за още час и си на самия връх.


Тук претърпях малък инцидент – след неразчетено спускане и прекалена самоувереност, спрях в една скала и си разбих коляното. Създава ми проблем и непрекъснато съм на пейнкилъри. Все пак гледките наоколо бяха изключителни.







Слизането до лагера беше внимателно и решихме да съберем сили и до края на деня да се върнем там, където ни остави лечерото. Голяма мъка – още 3 часа с тежките раници след изкачване. Най-тъпото е, че си забравих уиндстопера в първата хижа. Насред вечерта вървяхме още 4 часа с челници. Този ден ни се събраха общо към 14 часа трамбоване с изкачването – такава умора не съм изпитвал никога. Благодарен съм на приятелите от Колумбия, които дойдоха с мен. Смазани, поспахме 3-4 часа и този път бях без палатка, само със спален чувал на около 3500 м височина. 



Позамръзнах, но слънцето тук е силно и за 20-30 мин сутринта ни стопли. Тръгнахме надолу с поредното лечеро и след 2-часово събиране на мляко из планините, се върнахме в Кокуй. Това беше ден за почивка, бира и музика.
Много е зелено и слънчево тук. Градчето се оказа доста приятно, живо, но спокойно, с еднакво боядисани къщи, червенобузи планински хора, облечени с дебели манти от овча вълна, с най-белите зъби и чист поглед. Всички са усмихнати и заредени.















Хората са доволни, защото сега могат да изкарват някой лев и от туристическия бизнес. Допреди 10-тина години това е било невъзможно, тъй като планината е била под контрола на ФАРК – партизани и разбойници. Накъде тогава армията влиза и прочиства целия парк. Оттогава започва свободното откриване на красотите на сиерата.

Ние обаче не бяхме довършили  мисията Sierra Nevada del Cocuy. На другата сутрин се изпратихме с лудите приятели от Малага (Колумбия) и двамата с венецуелеца Нестор намерихме добра оферта за връщане в планината. Местен човек с джип щеше да ни качи до най-високата хижа над Guican (другото отправно градче) само за по 10-тина лв. на човек. Спестихме 6 часа ходене и предвид болезненото колямо съм много доволен. Беше страхотна обиколка из цялата планина, кяото ни отне почти целия ден. Посетихме местата от предните дни, разгледахме отвътре къщите на планинските хора. Изолацията е само от изсъхнали фрайлехонес. Вътрешността на стъблата им е като стъклена вата с един цилиндричен стълб въздух по средата. Пояздихме и местните коне.

В късния следобед се добрахме до хижа Posada de Sierra Nevada, най-високата в цялата планина (3950 м), в подстъпите на най-високия връх Ритакуба Бланко ( RitakUwa Blanco) 5335 м. 




Спането е скъпичко (40 лв.) и яденето около 15 лв, но тази вечер нямаме друг избор. Отвън е доста криво – тъмни големи облаци покриват постепенно долината и двамат с Нестор наблегнахме на взаимно учене на испански и английски, добра вечеря и писане. Лудите колумбийци ни липсват, но и тишината идва добре. В хижата е доста студено и добре, че са шестте ката одеяла. Мирише на стара възрожденска къща. Взех книгата за гости и се оказа, че съм първия българин, който се вписва. Нощта беше много тежка за мен. До към 5 сутринта не можех да мигна поради недостиг на кослород, ставах, излизах навън, пих някакво хапче само за мое успокоение и чак ан изгрев слънце поспах час-два.

Пътеката над хижата е полегата, доста дълга и към 10 ч. сутринта бяхме в най-високата точка на долината, в подстъпите на върха. 

































Изкачването не е особено трудно технически, но поради височината някои хора използват коне докъдето може. След 4 часа бяхме на едното билото рамо, на границата на снега. 




Минахме още 150 м денивелация и спряхме дотук. 5100 м! най-високото място, на което съм бил досега.



Наоколо беше фантастично. От едната страна долината с хижата и поглед към върховете от предните дни, а от другата-синия ледник и езерата под него, цялата верига и сивите облаци, покриващи самия връх. На менние съм, че само с едни котки и още 2-3 часа време, няма да е проблем да се качим до самия връх.
































Слизането беше много трудно и към 15:00 бяхме обратно в хижата. Бързо хапване и поехме към Guican. Тук вече сериозно се напънах с целия багаж и почти не забелязвах красотите наоколо. След повече от 12 часа дневно ходене между 3500 и 5100 м. и обща денивелация над 3000 м. Стигнахме в Гуикан в 6 следобяд, тъкмо за последния рейс до Кокуй.

Успяхме да се докоснем до красотата на тази не толкова позната планина. Благодарни сме, че нямаше сериозни инциденти и още повече за прекрасното време.

Прибирането към Богота беше интересно, както винаги с нощен автобус. Нямаше места и се спазарихме с шофьора да ме наместят в спалното най-отзад. 



Е, адско друсане, но поне се бях опънал и дремех цяла нощ, мислейки за новите приятели, планината и това, което ме чакаше на другия ден – Амазония!

No comments:

Post a Comment