Не знам дали още
сънувам, сигурно е от височината. Последните 3 дни бяха толкова интензивни и
страхотни, че още е трудно да ги осмисля.
Пристигнах в
градчето El Cocuy (2850 м) след 12 часов нощен рейс от
Богота. Това е едната от двете отправни точки към планината Sierra Nevada del Cocuy, част от Източните Кордилери. Малко съкровище, все още непозната и
некомерсиализирана, планината предлага прекрасна аклиматизация преди сериозни
цели на голяма височина, интересни обекти за скално и ледено катерене,
докосване до неопетнени езера, ледници и богатство от най-разнообразни растения
и животинки. Разбира се повечето погледи са устремени към най-високия връх
Ритакуба Бланко – 5335 м. Освен него, Природния Парк Кокуй обхваща и другите 14
върха, високи над 5000 м.
Ritak'Uwa Blanco
Още неосъзнал се
от нощния тръс, трябваше да се натоваря в единствения по-евтин и определено
по-истински превоз, който щеше да ме качи до входа на високите долини. Т. Нар. Lecheros са камиони, обикалящи хълмовете и
фермите и събиращи млякото от местните. Озовах се в каросерията заедно с дузина
хора и след около час бяхме на превала и входа на парка.
Денят беше магичен,
слънчев, високите върхове показваха блестящите си ледени шапки, а компанията
беше разнообразна – венецуелец, двама колумбийци и една колумбийка и двойка
французи. Щяхме да станем семейство за идните дни.
Вървяхме около 2
часа, долината се отваряше пред нас и разкриваше чудесата на Paramo – хилядите растения frailejones, които растат само с по 1 см. на година
(имаше такива на по 400-500 години), големите масиви наоколо, скалното чудо Pulpito del Diablo и естествено заснежения Pan de Azucar („Хляб от захар“) – 5150 м.
Минахме
фрайлехоните и долината изчезна под големите морени,в подножието на върховете.
Установихме първия
лагер на широкото пресъхнало пясъчно дъно на ледникова река.
Добре, че се
намери палатка и за мен. Бях решил да спя в хижата, но компанията и спестените
пари спомогнаха за решението. Беше вече късен следобед и слънцето топлеше
добре.
Качихме се малко по-нагоре и открихме най-красивото планинско езеро,
което съм виждал.
Такава вода просто не съществува – лазур!
Целия пясък отдолу,
синьото небе на 4200 м., слънцето и снежния връх отпред направо сътвориха
съвършенството. Еуфорийка, събличане и къпане – изцеление и каляване.
Бърза вечеря и
към 9 бяхме по палатките. Няма нужда да казвам какво е да се спи с летен чувал
без шалте сам в палатка за 4-рима на такава височина за пръв път. Само мога да
си благодаря, че взех термо-бельото (горно и долно), полара и връхния
уиндстопер + зиманта шапка, чорапи и намерени ръкавици. Някак избутах нощта.
Събуждането беше
бързо и към 8 вече катерехме душевадката към билото над лагера. Страхотно време.
Слънчево и хладно – перфектно!
За още 2 часа
бяхме вече на снежната граница.
Още малко усилия на сняг и се намерихме на
лимита за днес–5000 м!
В началото
височината до към 4500 м почти ме отказа, но веднъж на билото, нямаше връщане.
Склонът е полегат и лек и не е проблем стигането до върховата пирамида. Оттам с
котки за още час и си на самия връх.
Тук претърпях
малък инцидент – след неразчетено спускане и прекалена самоувереност, спрях в
една скала и си разбих коляното. Създава ми проблем и непрекъснато съм на
пейнкилъри. Все пак гледките наоколо бяха изключителни.
Слизането до лагера беше внимателно и решихме да съберем сили и до
края на деня да се върнем там, където ни остави лечерото. Голяма мъка – още 3
часа с тежките раници след изкачване. Най-тъпото е, че си забравих уиндстопера
в първата хижа. Насред вечерта вървяхме още 4 часа с челници. Този ден ни се събраха
общо към 14 часа трамбоване с изкачването – такава умора не съм изпитвал
никога. Благодарен съм на приятелите от Колумбия, които дойдоха с мен. Смазани,
поспахме 3-4 часа и този път бях без палатка, само със спален чувал на около
3500 м височина.
Позамръзнах, но слънцето тук е силно и за 20-30 мин сутринта
ни стопли. Тръгнахме надолу с поредното лечеро и след 2-часово събиране на
мляко из планините, се върнахме в Кокуй. Това беше ден за почивка, бира и
музика.
Много е зелено и
слънчево тук. Градчето се оказа доста приятно, живо, но спокойно, с еднакво
боядисани къщи, червенобузи планински хора, облечени с дебели манти от овча
вълна, с най-белите зъби и чист поглед. Всички са усмихнати и заредени.
Хората са
доволни, защото сега могат да изкарват някой лев и от туристическия бизнес.
Допреди 10-тина години това е било невъзможно, тъй като планината е била под
контрола на ФАРК – партизани и разбойници. Накъде тогава армията влиза и
прочиства целия парк. Оттогава започва свободното откриване на красотите на
сиерата.
Ние обаче не
бяхме довършили мисията Sierra Nevada del Cocuy. На другата сутрин се изпратихме с лудите приятели от Малага (Колумбия) и
двамата с венецуелеца Нестор намерихме добра оферта за връщане в планината.
Местен човек с джип щеше да ни качи до най-високата хижа над Guican (другото отправно градче) само за по 10-тина
лв. на човек. Спестихме 6 часа ходене и предвид болезненото колямо съм много
доволен. Беше страхотна обиколка из цялата планина, кяото ни отне почти целия
ден. Посетихме местата от предните дни, разгледахме отвътре къщите на
планинските хора. Изолацията е само от изсъхнали фрайлехонес. Вътрешността на
стъблата им е като стъклена вата с един цилиндричен стълб въздух по средата. Пояздихме
и местните коне.
В късния следобед
се добрахме до хижа Posada de Sierra Nevada, най-високата в цялата планина (3950 м),
в подстъпите на най-високия връх Ритакуба Бланко ( Ritak’Uwa Blanco) 5335 м.
Спането е скъпичко (40 лв.) и
яденето около 15 лв, но тази вечер нямаме друг избор. Отвън е доста криво – тъмни големи облаци покриват
постепенно долината и двамат с Нестор наблегнахме на взаимно учене на испански
и английски, добра вечеря и писане. Лудите колумбийци ни липсват, но и тишината
идва добре. В хижата е доста студено и добре, че са шестте ката одеяла. Мирише
на стара възрожденска къща. Взех книгата за гости и се оказа, че съм първия
българин, който се вписва. Нощта беше много тежка за мен. До към 5 сутринта не
можех да мигна поради недостиг на кослород, ставах, излизах навън, пих някакво
хапче само за мое успокоение и чак ан изгрев слънце поспах час-два.
Пътеката над
хижата е полегата, доста дълга и към 10 ч. сутринта бяхме в най-високата точка
на долината, в подстъпите на върха.
Изкачването не е особено трудно технически,
но поради височината някои хора използват коне докъдето може. След 4 часа бяхме
на едното билото рамо, на границата на снега.
Минахме още 150 м денивелация и
спряхме дотук. 5100 м! най-високото място, на което съм бил досега.
Наоколо беше
фантастично. От едната страна долината с хижата и поглед към върховете от
предните дни, а от другата-синия ледник и езерата под него, цялата верига и
сивите облаци, покриващи самия връх. На менние съм, че само с едни котки и още
2-3 часа време, няма да е проблем да се качим до самия връх.
Слизането беше
много трудно и към 15:00 бяхме обратно в хижата. Бързо хапване и поехме към Guican. Тук вече сериозно се напънах с целия багаж
и почти не забелязвах красотите наоколо. След повече от 12 часа дневно ходене
между 3500 и 5100 м. и обща денивелация над 3000 м. Стигнахме в Гуикан в 6 следобяд,
тъкмо за последния рейс до Кокуй.
Успяхме да се
докоснем до красотата на тази не толкова позната планина. Благодарни сме, че
нямаше сериозни инциденти и още повече за прекрасното време.
Прибирането към
Богота беше интересно, както винаги с нощен автобус. Нямаше места и се
спазарихме с шофьора да ме наместят в спалното най-отзад.
Е, адско друсане, но
поне се бях опънал и дремех цяла нощ, мислейки за новите приятели, планината и
това, което ме чакаше на другия ден – Амазония!
No comments:
Post a Comment