Докосване до Африка (!?)



    18-те часа път от Богота до Риоача (Riohacha) се проточват до двадесет и шест поради многото ремонти на пътя. Въпреки това минават неусетно. Първите часове се движим бавно, преминавайки планините на север от Богота – истински лабиринт от хълмове, каньони и малки селца. Нощният автобус е много удобен, с широки седалки и повече място на човек, отколкото в самолет бизнес-класа. Седалката се сваля почти до легнало положение и човек наистина може да поспи добре...при две наличности: тапи за уши и одеяло. Бях чел за маниакалната пристрастеност на тукашните шофьори към минусовата скала на температурите на климатика, но не се запасих и цяла нощ треперихме. Добре, че все пак имахме тапи и музика. Преминавахе през обширни равнини с големи африкански палми, обезлесени саванни полета и малки градчета. Най-сетне се измъкнахме от големия град. Нямам търпение да усетя пустинната красота и тишината на най-северната част от континента – Punta Gallinas.
От Риоача се прехвърлихме до едно малко селце след 2 часа офф-роуд през храсталаците и кактусите. Първи контакт с местните Wayuu!





  Чувствам се повече в Африка – пейзажът наоколо, хората...жените носят цветни, дълги дрехи, всички са стоически спокойни, като че претопени от слънцето. Не са нито колумбийци, нито венецуелци (все пак границата с Венецуела е на някакви си 30 км). По-скоро са потомци на някогашните роби, прекарвани от Африка в целия карибски регион и разселили се тук. Те са културно, социално и исторически независими хора. Много са добронамерени и щедри. Изглеждат сурови и наистина са със силна воля, но това е задължително за оцеляването на подобно място. Имат собствен език, който само те използват, малко от тях говорят испански, въпреки, че повечето го разбират. Правят най-красивите и здрави ръчно-плетени хамаци (chinchorros), чанти (mochillas) и украшения за тялото.

   Входът за п-в Гуахира (La Guahira) e малкото рибарско селце Cabo dela Vela. Тук вече всички пътища са черни и има ток само по някоко часа благодарение на генераторите. Сравнително бързо намерихме място за спане в задния двор на дон Хорхе – възрастен уайуу с непоклатимо изражение на стар морски вълк. Платихме по 10 COP за място в хамак и почти веднага потънахме в сладка дрямка точно на брега на Карибско море. Сравнително скъпо е, но сега е разгара на сезона и това е единствения начин на местните да припечелят нещо в повече.

                                                        Мечтаното събуждане!




Със слънцето и първото отваряне на очите – в морето! Няма нужда от кафе. Закуската също е наслада – голяма паница с пресни плодове – маракуя, ананас, диня, манго, банан и хулу – пълно разтапяне.




Решихме да се разходим до El Faro – високия хълм и фара на края на плажа. По пътя се запознахме с германеца Бен и друга Алехандра от Кали и стопирахме един джип с туристи. 


Озовахаме се до последния населен плаж наоколо и близкия връх Pillon de Azucar, от който се открива хубава гледка. Сготвихме си ориз и зеленчуци, малко сенсиминя и потънахме в блаженство и двуметрови вълни.




 El Pillon de Azucar



Докато чакахме магичния залез на хълма с блажена бира в ръка, Бен спомена за много красиво място в Еквадор, на юг от Кали (Колумбия) -> Mompiche (близо до Esmeralda). Някой ден...

































Punta Gallinas

Всеки ден е много динамичен, а нещата, които си пожелаваме, идват точно навреме, точно като в Индия :) 
Дон Хорхе ни събуди доста рано и ни срещна с дон Хакобо – човекът, който ще ни закара до Punta Gallinas. Спазарихме се за цена от около 150 лв., която се оказа добра сделка предвид останалите възможности и информация, която имахме. Включваше двупосочния превоз (с джипове и лодки), турове до най-важните места, няколкодневен престой в избрано от нас семейство Wayuu и храна за цялото това време. Моментално се натоварихме в Land Cruiser-a и потеглихме.


Трудно е да се забравят няколкото часа из лабиринта на La Guahira  - пустиня, пресъхнали солени езера, джунгли от кактуси, пясъчни бури, възвишения в оранжеви, препечени цветове и морето зад всичко това. 



Последната част преминахме с лодка.  Красива лагуна със зелени храсти във водата, множество пеликани, радващи се на пълчищата мангусти и риба. Толкова е  много, че сами скача в лодката :)
Гледката наистина напомня научно-фантастичен филм – скали и цветове, дошли от Марс, тюркоазена вода и изоставени лодки и колиби. Слънцето изпича всичко и ми е трудно да си представя как се справят хората тук.




Привечер стигнахме до Punta Gallinas. 
Това е от този тип мистични места, за които си чел или виждал във филми като „Плажът“ (The Thai beach) или Playa Boca del Cielo (от филма Y Tu Mama tambien), но рядко срещащи се в реалния живот. Достигането дотук наистина не е лесно, но наградата е един от най-красивите пейзажи в Южна Америка, истинска съкровищница, равняваща се на Нирвана за пътешествениците. Достъпът е през Bahia Hondita. Рубинен плаж и лагуна, оградена с оранжеви скали и карибско зелени води.















Всяка нощ спим само на хамаци и със сигурност ще си взема един за България. 


В късния следобед стигнахме и до най-северната точка на Колумбия и Южна Америка. Фарът и постройката бяха самотни свидетели на бурните ветрове, блъскащи скалите и опитващи се да достигнат единствените остатъци от човешка дейност наоколо. 





Оттук посоката е само на юг.

Изпратихме слънцето подобаващо с една баня в морето на голо. Е, имаше и нещо непредвидено – agua mala (буквално „лоша вода“) – малка медуза, която ме опари зловещо през цялата горна част на тялото без лицето. Бързото спасение – собствена урина върху засегнатото място. Добре, че не беше на най-ценните части...
Тук нощта идва много бързо и в 7 беше напълно тъмно. Трудно ми е да опиша необятността и чистотата на пустинното нощно небе, ходил съм на 2500 м в планината, но такова небе не бях виждал!

...

Дон Хакобо държи монопола с туристите тук, на края на света. Каза, че е обичайно за тяхното общество да имат по няколко жени и той само имал около 80 деца. Имал такова обществено и икономическо положение, че жените сами идвали принего, просто, за да имат осигурено дете. В началото отседнахме при една от жените му и цялата нейна фамилия. При Wayuu можеш да си купиш жената. Добре е , ако е девствена и струва около 15-20 000 лв. или няколко животни. Ако момичето не е девтсвено, трябва да каже кой е бил първия й мъж и той трябва да плати огромна такса на бъдещия съпруг. В интерес на истината обаче, момичето също има думата при избора на годеник. 
Дон Хакобо е създал цяла мрежа от семейства и на другия ден ни остави в една от редките къщи около плажа Taroa, стопанисвана от една от жените и синовете му. В този огромен район живеят около 50-тина семейства и 30-тината деца се водят, че ходят на училище, но в действителност учителят идва само веднъж в месеца. 






Синът на Хакобо става в 4 сутринта и върти с колелото 3 часа през пустинята, за да стигне първото място с провизии. Колибата в която живеят, е непрестанно блъскана от ветровете. Имат няколко кокошки, две магарета, две кучета и говорещия зелен папагал Роберто Карлос. Жената и момчетата не говорят много, но това е приемливо, тъй като последните външни хора, останали при тях, са били преди 6 месеца. Това може би е най-дивото и затънтено място, на което съм попадал.
Сутрин ставахме рано, към 05:30. Бърза закуска с яйца и арепа, както всеки следващ ден, и потегляхме да разучим мястото.



Роберто Карлос



Земята, която Wayuu наричат свой дом, е наистина възхитителна! Там, където континентът се предава на Карибско море, огромни пясъчни дюни, високи по 60 м, влизат директно в тюркоазените води като пететажно пясъчно цунами. 






Тази гледка е от Taroa, най-красивия и див плаж в Колумбия, достъпен след лудо спускане по дюните. 




Силата на вятъра тук е мощна и непрестанна, вълните наподобяват хиляди яростни мустанги, напрегнали всяко мускулче от мощните си тела, готови да изринат и стъпкат всичко пред себе си. Остри като бръснач скални зъбери и пукнатини, пълни с  раци, зелени храстчета и малки езерца, огромни чакълести пространства...и ние тук...сами...напълно сами!








Най-сетне!





Точно тук ще получиш своя толкова специален момент, заради който си тръгнал да пътуваш въобще. Момент на откриване и съзерцание, толкова рядък в този глобализиран свят, че снимките няма да изглеждат достоверни е почти невъзможно да си помислиш, че това не е сън!


...


Снощи опитахме тукашната ракия chirrinchi. Доста силен аромат и изгаряща първа глътка. Определено ми хареса повече от aguardiente-то. Wayuu правят ритуал на мъртвите, по време на който пият много чиринчи, ядат телешко и свирят и пеят заедно. Доста от тях са останали във Венецуела завинаги и ако се споминат, техните роднини оттук отиват след време, изкопават костите им, донасят ги в Колумбия и ги погребват отново. Това е и този „ритуал на костите“.





 Тук спахме за няколко дни на открито






Контрабандата е добре развита. Wayuu ползват нелегално внесено гориво, за да движат колите и моторите си, дозеловите генератори за ток и т.н. Цената на 1 литър гориво във Венецуела е направо символична – 0,10 лв. (10 стотинки). По-евтино е от водата!
При всички случаи Колумбия е по-скъпа от Еквадор, Боливия и Венецуела – едно истинско добро chinchorro (двойния плетен хамак) върви около 700 лв за нов, хубава мочила е над 60 лв., яденето в Cabo и Punta Gallinas – към 15 лв., а бутилка уиски Old Par – 70 лв.

 Chinchorros


Хубавото е, че хората се възползват от туристическия порив и печелят и от това, а не само от тежък труд, контрабанда и наркотици.

Силата на въоръжениите, организирани банди за търговия и пренос на наркотици, отвличания и бизнес с оръжия, guerillas, е доста поотслабнала. Много години правителството прави опити да провежда диалог с цел намаляване влиянието и престъпленията и интегрирането на guerillas. Те обаче отказват сътрудничество и само за последните 1-2 години тримата главни водачи на guerillas са убити пре спец-акции. Освен този тежък удар правителството увеличава субсидиите и привилегиите за тези от герияс, които доброволно се отказват и искат социален статут. Нещата са сложни, замесени са много заинтересовани (САЩ, Венецуела, Еквадор и т.н.), но като цяло в момента е много по-добре и безопасно да се пътува в Колумбия.

No comments:

Post a Comment