Първите дни - слънце, музика, фиеста




Туй то. Започна се.
Колко е добре да усетиш пътя !!!

Първата вечер – кацане, посрещане, бар...

Alejandra ме запозна с приятелите си и пробвахме по няколко бири и от местното мохито с lulo. Този плод, който освен по границите с Еквадор и Венецуела, расте само в Колумбия, се консумира само под формата на сок. Ако искате да впечатлите местните, може да го остържете директно с лъжица като не забравяте да се насладите на втренчените им физиономии.



След това с целия багаж и не спал от не знам колко часа се отбих през едното от момчетата-малко сенсиминя, питиета и китари и се пренесох в един по-блажен свят...

Богота ми прилича едновременно на уреден щатски мегаполис с големите авенюта и подредени в килиен тип централни части (calle-carrera, south-north), но и индийски хаос по улиците, приятни квартали с цветни къщи, кацнали по хълмовете и съседни невзрачни, разбъркани гета. Град, пулсиращ на 2600 м. надморска височина и приютил 11 милиона съдби!


Градския транспорт е в подобен ритъм като този в Индия, многоцветни busetas и collectivos (нещо като нашите маршрутки), спиращи ненадейно и навсякъде. Т.нар. chivas са парти автобусите, качващи група младежи. Пиенето, музиката и танците са вътре в самия открит автобус, който обикаля града, докато накрая на вечерта оставя агитката пред някой бар за довършване.


          Извинителна табелка на рисковите шофьори в градския транспорт



След добрата закуска отидохме да видим града от високо от хълма Монсерате. Гледката е зашеметителна. Не очаквах чак толкова огромен град под себе си. Трудно е да се обхване с очи – цялата огромна долина е застроена и заселена. 













Слизането по 1500-те стъпала надолу беше приятно и след това разгледахме арт-квартала La Candelaria, където отсядат и повечето туристи и централните забележителности.



Централния площад Симон Боливар

Насадих се тук точно след големите коледни празници и преди Нова година и мога само да кажа, че улиците приличат на интериор от огромна дискотека и флотилия фантастични космически кораби – хиляди светещи, мигащи, блещукащи светлинки, всяко дръвче и фасада на сграда-всевъзможни цветове и форми.



Къщите са напълно окичени с дядо-коледовци, еленчета и т.н. - странна гледка без снега, който повечето от местните никога не са виждали.



Цените ми се струват по-високи от България – 2,50-3 лв. за 330 мл. бира в магазин и около 10 лв. за хапване в обикновено кръчме. Вече опитах местните бири Aguila и Club Colombia.

Още ми е трудно с езика, но поне две от близките й моми си имат италианци за мъже, третата двойка са местни и в тях прекарахме последните часове на двете вечери досега. Мъжът на една от момите е музикант и беше готино да поговорим с него. Показа ми персийски sethar (3 струни).
Първо впечатлените за порядките: жените командорят вкъщи, имат нужда да говорят много и обсъждат всичко и всички. Вчера всички момичета решиха да си правят женска вечер да си изчешат езиците – добре дошло за мъжката част. Обикаляхме с пичовете из вечерна Богота и се насладихме на приятното време и студената бира.
Наемите тук вървят скъпичко – по 900-1000 лв./месец за нормален двустаен апартамент. Средната класа е доста добре развита, университетите, колкото и скъпи, бълват добре образовани и най-важното – съвестни младежи, нуждаещи се според мен само от повече път извън страната (без да броим САЩ), за да се върнат още по-обогатени във всеки аспект. Във всеки случай обаче младите са изключително социално ангажирани и участват във всички доброволчески програми, във всяка акция против насилието и борбата с наркотиците. 
Богота е най-невероятния град що се отнася до изкуството на графитите. Анонимните улични творци са преобразили улиците навсякъде:









Случайно или не, нямам снимки от най-сериозната фиеста-вечер. Натоварихме се на един ван, който след един час, през който изпихме шише aguardiente (анасоновата национална напитка на Колумбия), ни стовари в Andres – доста алтернативно място за купон. Представлява огромен комплекс от барове, свързани помежду си така, че човек може да обикаля във всеки от тях, без да излиза от комплекса. Десетки артисти, музиканти и маскирани сервитьори, хиляди интересни артикули, всевъзможни светлини – все едно бях попаднъл в някакъв странен цирков лабиринт, подобен на сцена от „Страх и омраза в Лас Вегас“. Усещането се засили и от следващите 3 бутилки aguardiente и готината музика. Нещата почти излязоха извън контрол, когато ни приземиха със сметката – солено, солено. Един час по-късно ближехме рани вкъщи, полугроги...

Първата дестинация извън столицата: Laguna de Guatavita, намираща се на около 50 км северно от Богота. Представлява естествена, подобна на кратер дупка, пълна със зелена вода и широка около 300-400 м. Наричат я още езерото на безкрайните зелени цветове. 



Дотам взехме междуградски автобус, който много наподобяваше тези в Индия - много цветен и накачулен отвътре. Цените са около 5 лв за 100 км и след час ни остави в подножието на планините на 7 км от лагуната.




 Тук се случи и първия стоп – готино семейство ни метна в минивана си и след малко бяхме на входа на парка.




 Историята на мястото е богата, тук е бил центърът на културата Muisca - цивилизация, почитаща връзката на хората със земята и небето, с много познания за природата и вътрешния свят на човека - определено можем да се поучим:


 
                                                                                               


Лагуната се свързва и с легендата за потъналия златен град El Dorado, тъй като върховните жреци на Muisca са принасяли дарове на боговете, повечето от злато. Испанците на няколко пъти опитвали да пробият и взривят планината, за да източат водата от езерото и да се сдобият с предполагаемото злато, но така и не успели. Все пак намерили няколко златни предмета, но El Dorado си останал само мит, сън на конкистадорите.




Новата година


Следващия ден беше за почивка и фиксиране на бъдещите дестинации. На другата сутрин се намерихме на централната автогара в 6:30 – опашките бяха километрични (все пак беше 30-ти декември). Aleja обаче намери пробив в системата и се оправихме директно с шофьора на автобуса. Отправихме се на югоизток от Богота към град Acacias в района El Llano. Автобусът беше голям и удобен. 



     

Преминахме главозамайващи каньони и следвайки реката след около 3 часа навлязохме в Los Llanos.

     Los Llanos e огромна, равна, тревиста територия от 250 000 кв. км., обхващаща басейна на река Ориноко. Простира се от Колумбийските Анди до Венецуела и граничи с Амазония на юг.

Понякога наричат този район Серенгети на Южна Америка заради био-разнообразието.






    Зеленината тук е идеална за отглеждането на добитък и местните каубои, Llaneros, прекарват дълги часове в работа в мега-ранчота, някои простиращи се на хиляди акри. Изолираният начин на живот, който водят изгражда тяхната култура, доста различна спрямо „цивилизованите колумбийци“. Гордеят се особено много със специфичната „music llanera”, използвайки арфа, 4-струнна китарка и маракаси. Особено интересен и забавен е танцът им joropo, който ми приличаше на състезание по тъпчене на мравки.

Посрещна ни един от най-добрите приятели на AlejaChulli, готин пич, наследил от дядо си добър бизнес с отглеждане на добитък, африкански палми и ориз. Следобеда беше истинско откровение. Накачулихме се с цялата фамилия и отидохме до реката, спускаща се от планините. Тук усетих отново онзи миг на щастие, който ме държеше известно време сякаш 50 см над земята след пътуването ми до Индия...След няколкото бири, които вървят като водичка (разликата в градусите в сравнение с Богота беше драматична – тук е 30 градуса и доста влажно) и 2-3 шота от най-доброто уиски тук (Old Par), изпробвахме мерниците с играта Tejo – най-колумбийската от всички. Обясниха ми че не може да играеш, ако си трезвен! Целта е малка хартийка, пълна с барут, поставена върху метален обръч, внедрен в наклонено корито с глина. Отстоянието е около 15 метра и играчът хвърля нещо като малък метален диск, с който трябва да взриви целта.




Доста е забавно и мисля да го внедря и в България – на хората ще им хареса частта с пиенето, сигурен съм.
Късметът на начинаещия проработи и след няколко взрива си взех наградата-баня в един от многото хладни вирове на реката. Освен всичко, дъното беше богато на цветна глина и си направихме терапия на слънцето. Обилния обяд от риба (perico) и отрезвяваща супа от свинско (sancocho) не загасиха огъня и след мъничко се озовах на дансинга с няколко салса учителки.

Привечер Chuli ни заведе с камиона си на единственото хълмче в региона, от което се вижда равнината на десетки километри.

Историите нямаха край, но важното е, че дядо му започнал бизнес с отглеждането на юка (yucca) и биволи и Chulli сега поема нещата в свои ръце – грижи се за около 800 глави добитък. 
Интересно е, че преди 60 години съдружника на дядо му отишъл в Бразилия и донесъл оттам африканска wax палма. Тази палма се нуждае от минимум вода и грижи и след третата година започва да дава масло, от което се прави био-гориво. Този човек сега е един от най-богатите хора в Колумбия, притежаващ десетки хектари палмови насаждения и добра цифра петролни кладенци в тези земи.
Мястото наистина е магнетично и залеза над планините на северозапад спря дъха ни.


Последния ден от годината започна със закуска от телешко варено – курбан, който местните ядат след запой, като шкембето. Освен него, предпочитат и свински уши, което дори на мен ми се струва прекалено предвид разнообразието от плодове тук. Засега се чувствам добре, ям от всичко, опитвам каквото има да се опитва и особено сутрините се чувствам свеж дори в ненормални часове (5:30).

Последвалия басейн с речна вода, плажен волейбол и няколко бири отново ни приближиха до така желания рахатлък, но трябваше да бързаме с Але, за да се съберем с цялата рода Ayure и да отпразнуваме Новата година.


....


Положението определено излезе от релси в празничните дни!
След срещата с родителите на Алеха отидохме при техни роднини в град Villavicencio, все още в Los Llanos. Партито обаче щеше да бъде в ранчото на поредните роднини и там наистина попаднах в екзотичния „див запад“ – огромна, отворена отвсякъде къща, прилежно гледани сенчести дървета и уханни цветя, голямо футболно и волейболно игрище, десетина хамака на верандите, няколко коня и кучета и 7-8 дечурлига. 


 ранчото































Окол къщата беше и самата савана, в която отглеждаха рогат 
добитък и коне. Пиенето започна моментално и меснтото aguardiente llanero вървеше бързо. 



Единият от роднините, Jesus, се оказа доста свързан с музиката, имаше малко магазинче за интрументи в града и веднага се надушихме. Още повече, че поназнайваше английски. Баща му, дон Nico, беше моят идол. Приличаше ми на един от емблематичните кубински музиканти от Buena Vista Social Club.





Преодолял рак, позаслабнал външно, на достолепна възраст, с кепе и мустак, в нито един случай не отказа да си пийне уиски, aguardiente или бира или пък да попее и потанцува. Страхотен!







Веднага свързаха огромни колони и в следващите 48 часа нямаше и секунда пауза – full power, както биха казали братята индийци! Постепенно се завъртяхме около масата. Основната атракция беше печено свинско (lechona) с малко юка и зеленчуци. 



Тук има обичай да се яде грозде с големи зърна и всеки трябва да си вземе 12 от тях и да си пожелае по едно желание за всяко и да ги омете точно преди полунощ. 10..9..8..7..6..5..4..3..2..1..Честита 2013!





Веднага след шампанското хванахме раниците и обиколихме пеша границите на ранчото – това се прави, за да ни върви на пътувания през новата година! Най-старите също ни придружиха – явно на тях им се пътува повече...








                                                   Купонът продължи с пълна сила – бащата на Алеха стана шамион на танците, а пияндето Ricardo показа завидни умения в танца joropoИмаше караоке и акапела и така до сутринта. Усещането за музика и танц на колумбийците е невероятно - просто се сливат с партньора си и го правят с такава лекота, сякаш стъпват върху облаци.









На 1-ви отидохме до един вир, естествено с цялата фамилия и свежата баня ни поотрезви малко. 
Последваха нужните дози кафенце (tinto) и следобяда отидохме до магазина на Jesus. Сдобих се и с първия инструмент от това пътуване – el quatro llanero. Малка китара с 4 струни, подобна на укулеле, но с различни по дебелина и настройка струни. 


Използва се от местните в стилове като bajenato, cumbia, musica llanera и т.н. Много е лекичка и вади звънлив, чист звук. Идеална за пътувания. 
Вечерта отново дишахме свежия въздух на Богота и се готвехме за истинското пътешествия към най-северните части на континента.

1 comment:

  1. Готино написано разказче :)
    Поздрави за което :)
    Колко време като дни е продължило? От тръгването до пристигането?
    Продължавайте да пишете все така увлекателно :)

    ReplyDelete