Колумбия - от север на юг

Подготовката

Всичко, от което се нуждае човек за едно няколкоседмично пътуване, съм описал в секцията  "С какво да тръгна..."

Специфичното за Колумбия:

            Самолетен билет: След няколкоседмично издирване си взех директен полет от Мадрид до Богота, оказа се, че това е и най-евтиния вариант – 800 Euro двупосочен. Много ми помогна следния опис: http://www.sunshine.bg/evtini-samoletni-bileti

(Не)естествено се нуждаете от виза. Неестествено, защото това е единствената страна от посещаемите в Южна Америка, която все още ни търси виза и то само на българи. С други думи България е единствената държата от ЕС, за която има визов режим в Колумбия. На всичкото отгоре най-близкото посолство със свестен консул, който може да ви издаде виза, е във Виена. Избирате или да се разходите 1-2 пъти дотам, или да ползвате куриер. Доколкото разбрах от приятели и познати, не е добра идея да се пробвате за виза директно на граничните пунктове в Колумбия, шансът е много малък...

Визовоте изисквания са следните:

-       3 снимки в странния (3х4 см) формат,

-       доказателство, че имате над 2500 USD в активна банкова сметка на ваше име (това са парите за 1 месец престой). В последствие разбрах, че наистина е добре да имам подобна сума..

-       двупосочен билет с общ престой <90 дни;

-       валиден паспорт с по 2 фотокопия на използваните страници;

-       попълнен визов формуляр (може и на английски)

-       60 Euro такса за визата;

Консулът се оказа свестен и работата стана само с куриери. Цялата визова схема ми струваше около 300 лева и една седмица чакане.

            Не се изисква ваксина, въпреки, че аз си сложих такава за жълта треска – важи за 10 години и е задължителна за Бразилия. Струва 100 лв. заедно със сертификата.

Езикът. Ако имате възможност, научете поне малко испански преди да се хвърлите в Южна Америка (без Бразилия и Гвинеите, разбира се). Ще ви спести мноооого нерви и поне 1/3 от парите, които ще изхарчите, ако не разбирате и не говорите испански.

            Добро проучване (прочетох няколко онлайн-гида) на районите, които смятах да посетя. Добре е човек да е информиран, не да знае всичко, защото така няма де е интересно, но съм на мнение, че трябва да знаеш спецификите на мястото, където ще ходиш.

Най-интересните общи факти за Колумбия: около 46 милиона жители, разпръснати в площ от над 1 млн. кв.км., което се явява 10 пъти колкото България (26-то място в света по площ). Най-високата планина е Sierra Nevada de Santa Marta, която зпаочва от Карибските брегове и се извисява на 5775 м. – най-високата крайбрежна планина в света. Освен планини, в Колумбия се срещат просторни равнини, подобни на саваните в Африка, огромната Амазония, пустини и крайбрежни зони. Колумбия има най-много растения и животни на квадратен километър от всяка друга страна в света!  20% от всички водиве птици се срещат в Колумбия, 450 вида бозайници, 600 вида замноводни, 500 вида влечуги и 3200 вида риби! Страната е богата на над 130 000 вида растения, 1/3 от които са ендемични!

Колумбия е ако не най-големия, то на челните места по износ на петрол, кафе, въглища, злато, банани, цветя, смарагди, памучни изделия, захар, месо и със сигурност най-големия износител на кокаин. Около 1/3 от целия износ на всички тези продукти е предназначен за САЩ.

Богатсвото на природни зони определя и различната култура и етноси. Сърцето на икономиката е съсредоточено в среднопланинските огромни градове – Богота, Меделин, малките градове -  част от т.нар. Зона Кафетера (Zona Cafetera). В карибския басейн животът е по-бавен и лежерен.

Паричната система е изградена около Колумбийското песо (1000 COP~1 лев) като може да очаквате да харчите между 40 000 и 100 000 COP на ден. Това, разбира се, може да варира според вашите умения да се пазарите – за всичко на навсякъде!

Маршрутът

Първите дни - слънце, музика, фиеста


Туй то. Започна се.

Колко е добре да усетиш пътя !!!

Първата вечер – кацане, посрещане, бар...

Alejandra ме запозна с приятелите си и пробвахме по няколко бири и от местното мохито с lulo. Този плод, който освен по границите с Еквадор и Венецуела, расте само в Колумбия, се консумира само под формата на сок. Ако искате да впечатлите местните, може да го остържете директно с лъжица като не забравяте да се насладите на втренчените им физиономии.

След това с целия багаж и не спал от не знам колко часа се отбих през едното от момчетата-малко сенсиминя, питиета и китари и се пренесох в един по-блажен свят...

Богота ми прилича едновременно на уреден щатски мегаполис с големите авенюта и подредени в килиен тип централни части (calle-carrera, south-north), но и индийски хаос по улиците, приятни квартали с цветни къщи, кацнали по хълмовете и съседни невзрачни, разбъркани гета. Град, пулсиращ на 2600 м. надморска височина и приютил 11 милиона съдби!

Градския транспорт е в подобен ритъм като този в Индия, многоцветни busetas и collectivos (нещо като нашите маршрутки), спиращи ненадейно и навсякъде. Т.нар. chivas са парти автобусите, качващи група младежи. Пиенето, музиката и танците са вътре в самия открит автобус, който обикаля града, докато накрая на вечерта оставя агитката пред някой бар за довършване.

          Извинителна табелка на рисковите шофьори в градския транспорт

След добрата закуска отидохме да видим града от високо от хълма Монсерате. Гледката е зашеметителна. Не очаквах чак толкова огромен град под себе си. Трудно е да се обхване с очи – цялата огромна долина е застроена и заселена. 

Слизането по 1500-те стъпала надолу беше приятно и след това разгледахме арт-квартала La Candelaria, където отсядат и повечето туристи и централните забележителности.

Централния площад Симон Боливар

Насадих се тук точно след големите коледни празници и преди Нова година и мога само да кажа, че улиците приличат на интериор от огромна дискотека и флотилия фантастични космически кораби – хиляди светещи, мигащи, блещукащи светлинки, всяко дръвче и фасада на сграда-всевъзможни цветове и форми.

Къщите са напълно окичени с дядо-коледовци, еленчета и т.н. - странна гледка без снега, който повечето от местните никога не са виждали.

Цените ми се струват по-високи от България – 2,50-3 лв. за 330 мл. бира в магазин и около 10 лв. за хапване в обикновено кръчме. Вече опитах местните бири Aguila и Club Colombia.

Още ми е трудно с езика, но поне две от близките й моми си имат италианци за мъже, третата двойка са местни и в тях прекарахме последните часове на двете вечери досега. Мъжът на една от момите е музикант и беше готино да поговорим с него. Показа ми персийски sethar (3 струни).

Първо впечатлените за порядките: жените командорят вкъщи, имат нужда да говорят много и обсъждат всичко и всички. Вчера всички момичета решиха да си правят женска вечер да си изчешат езиците – добре дошло за мъжката част. Обикаляхме с пичовете из вечерна Богота и се насладихме на приятното време и студената бира.

Наемите тук вървят скъпичко – по 900-1000 лв./месец за нормален двустаен апартамент. Средната класа е доста добре развита, университетите, колкото и скъпи, бълват добре образовани и най-важното – съвестни младежи, нуждаещи се според мен само от повече път извън страната (без да броим САЩ), за да се върнат още по-обогатени във всеки аспект. Във всеки случай обаче младите са изключително социално ангажирани и участват във всички доброволчески програми, във всяка акция против насилието и борбата с наркотиците. 
Богота е най-невероятния град що се отнася до изкуството на графитите. Анонимните улични творци са преобразили улиците навсякъде:

Случайно или не, нямам снимки от най-сериозната фиеста-вечер. Натоварихме се на един ван, който след един час, през който изпихме шише aguardiente (анасоновата национална напитка на Колумбия), ни стовари в Andres – доста алтернативно място за купон. Представлява огромен комплекс от барове, свързани помежду си така, че човек може да обикаля във всеки от тях, без да излиза от комплекса. Десетки артисти, музиканти и маскирани сервитьори, хиляди интересни артикули, всевъзможни светлини – все едно бях попаднъл в някакъв странен цирков лабиринт, подобен на сцена от „Страх и омраза в Лас Вегас“. Усещането се засили и от следващите 3 бутилки aguardiente и готината музика. Нещата почти излязоха извън контрол, когато ни приземиха със сметката – солено, солено. Един час по-късно ближехме рани вкъщи, полугроги...

Първата дестинация извън столицата: Laguna de Guatavita, намираща се на около 50 км северно от Богота. Представлява естествена, подобна на кратер дупка, пълна със зелена вода и широка около 300-400 м. Наричат я още езерото на безкрайните зелени цветове. 

Дотам взехме междуградски автобус, който много наподобяваше тези в Индия - много цветен и накачулен отвътре. Цените са около 5 лв за 100 км и след час ни остави в подножието на планините на 7 км от лагуната.

 Тук се случи и първия стоп – готино семейство ни метна в минивана си и след малко бяхме на входа на парка.

 Историята на мястото е богата, тук е бил центърът на културата Muisca - цивилизация, почитаща връзката на хората със земята и небето, с много познания за природата и вътрешния свят на човека - определено можем да се поучим:

 

                                                                                               

Лагуната се свързва и с легендата за потъналия златен град El Dorado, тъй като върховните жреци на Muisca са принасяли дарове на боговете, повечето от злато. Испанците на няколко пъти опитвали да пробият и взривят планината, за да източат водата от езерото и да се сдобият с предполагаемото злато, но така и не успели. Все пак намерили няколко златни предмета, но El Dorado си останал само мит, сън на конкистадорите.




Новата година

Следващия ден беше за почивка и фиксиране на бъдещите дестинации. На другата сутрин се намерихме на централната автогара в 6:30 – опашките бяха километрични (все пак беше 30-ти декември). Aleja обаче намери пробив в системата и се оправихме директно с шофьора на автобуса. Отправихме се на югоизток от Богота към град Acacias в района El Llano. Автобусът беше голям и удобен. 

     

Преминахме главозамайващи каньони и следвайки реката след около 3 часа навлязохме в Los Llanos.

     Los Llanos e огромна, равна, тревиста територия от 250 000 кв. км., обхващаща басейна на река Ориноко. Простира се от Колумбийските Анди до Венецуела и граничи с Амазония на юг.

Понякога наричат този район Серенгети на Южна Америка заради био-разнообразието.

    Зеленината тук е идеална за отглеждането на добитък и местните каубои, Llaneros, прекарват дълги часове в работа в мега-ранчота, някои простиращи се на хиляди акри. Изолираният начин на живот, който водят изгражда тяхната култура, доста различна спрямо „цивилизованите колумбийци“. Гордеят се особено много със специфичната „music llanera”, използвайки арфа, 4-струнна китарка и маракаси. Особено интересен и забавен е танцът им joropo, който ми приличаше на състезание по тъпчене на мравки. 

Посрещна ни един от най-добрите приятели на Aleja – Chulli, готин пич, наследил от дядо си добър бизнес с отглеждане на добитък, африкански палми и ориз. Следобеда беше истинско откровение. Накачулихме се с цялата фамилия и отидохме до реката, спускаща се от планините. Тук усетих отново онзи миг на щастие, който ме държеше известно време сякаш 50 см над земята след пътуването ми до Индия...След няколкото бири, които вървят като водичка (разликата в градусите в сравнение с Богота беше драматична – тук е 30 градуса и доста влажно) и 2-3 шота от най-доброто уиски тук (Old Par), изпробвахме мерниците с играта Tejo – най-колумбийската от всички. Обясниха ми че не може да играеш, ако си трезвен! Целта е малка хартийка, пълна с барут, поставена върху метален обръч, внедрен в наклонено корито с глина. Отстоянието е около 15 метра и играчът хвърля нещо като малък метален диск, с който трябва да взриви целта.

Доста е забавно и мисля да го внедря и в България – на хората ще им хареса частта с пиенето, сигурен съм.

Късметът на начинаещия проработи и след няколко взрива си взех наградата-баня в един от многото хладни вирове на реката. Освен всичко, дъното беше богато на цветна глина и си направихме терапия на слънцето. Обилния обяд от риба (perico) и отрезвяваща супа от свинско (sancocho) не загасиха огъня и след мъничко се озовах на дансинга с няколко салса учителки.

Привечер Chuli ни заведе с камиона си на единственото хълмче в региона, от което се вижда равнината на десетки километри.

Историите нямаха край, но важното е, че дядо му започнал бизнес с отглеждането на юка (yucca) и биволи и Chulli сега поема нещата в свои ръце – грижи се за около 800 глави добитък. 
Интересно е, че преди 60 години съдружника на дядо му отишъл в Бразилия и донесъл оттам африканска wax палма. Тази палма се нуждае от минимум вода и грижи и след третата година започва да дава масло, от което се прави био-гориво. Този човек сега е един от най-богатите хора в Колумбия, притежаващ десетки хектари палмови насаждения и добра цифра петролни кладенци в тези земи.

Мястото наистина е магнетично и залеза над планините на северозапад спря дъха ни.

Последния ден от годината започна със закуска от телешко варено – курбан, който местните ядат след запой, като шкембето. Освен него, предпочитат и свински уши, което дори на мен ми се струва прекалено предвид разнообразието от плодове тук. Засега се чувствам добре, ям от всичко, опитвам каквото има да се опитва и особено сутрините се чувствам свеж дори в ненормални часове (5:30).

Последвалия басейн с речна вода, плажен волейбол и няколко бири отново ни приближиха до така желания рахатлък, но трябваше да бързаме с Але, за да се съберем с цялата рода Ayure и да отпразнуваме Новата година.

....

Положението определено излезе от релси в празничните дни!

След срещата с родителите на Алеха отидохме при техни роднини в град Villavicencio, все още в Los Llanos. Партито обаче щеше да бъде в ранчото на поредните роднини и там наистина попаднах в екзотичния „див запад“ – огромна, отворена отвсякъде къща, прилежно гледани сенчести дървета и уханни цветя, голямо футболно и волейболно игрище, десетина хамака на верандите, няколко коня и кучета и 7-8 дечурлига. 

 ранчото

Окол къщата беше и самата савана, в която отглеждаха рогат 

добитък и коне. Пиенето започна моментално и меснтото aguardiente llanero вървеше бързо. 

Единият от роднините, Jesus, се оказа доста свързан с музиката, имаше малко магазинче за интрументи в града и веднага се надушихме. Още повече, че поназнайваше английски. Баща му, дон Nico, беше моят идол. Приличаше ми на един от емблематичните кубински музиканти от Buena Vista Social Club.

Преодолял рак, позаслабнал външно, на достолепна възраст, с кепе и мустак, в нито един случай не отказа да си пийне уиски, aguardiente или бира или пък да попее и потанцува. Страхотен!

Веднага свързаха огромни колони и в следващите 48 часа нямаше и секунда пауза – full power, както биха казали братята индийци! Постепенно се завъртяхме около масата. Основната атракция беше печено свинско (lechona) с малко юка и зеленчуци. 

Тук има обичай да се яде грозде с големи зърна и всеки трябва да си вземе 12 от тях и да си пожелае по едно желание за всяко и да ги омете точно преди полунощ. 10..9..8..7..6..5..4..3..2..1..Честита 2013!

Веднага след шампанското хванахме раниците и обиколихме пеша границите на ранчото – това се прави, за да ни върви на пътувания през новата година! Най-старите също ни придружиха – явно на тях им се пътува повече...

                                                   Купонът продължи с пълна сила – бащата на Алеха стана шамион на танците, а пияндето Ricardo показа завидни умения в танца joropo. Имаше караоке и акапела и така до сутринта. Усещането за музика и танц на колумбийците е невероятно - просто се сливат с партньора си и го правят с такава лекота, сякаш стъпват върху облаци.

На 1-ви отидохме до един вир, естествено с цялата фамилия и свежата баня ни поотрезви малко. 

Последваха нужните дози кафенце (tinto) и следобяда отидохме до магазина на Jesus. Сдобих се и с първия инструмент от това пътуване – el quatro llanero. Малка китара с 4 струни, подобна на укулеле, но с различни по дебелина и настройка струни. 

Използва се от местните в стилове като bajenato, cumbia, musica llanera и т.н. Много е лекичка и вади звънлив, чист звук. Идеална за пътувания. 
Вечерта отново дишахме свежия въздух на Богота и се готвехме за истинското пътешествия към най-северните части на континента.

Докосване до Африка (!?) 

    18-те часа път от Богота до Риоача (Riohacha) се проточват до двадесет и шест поради многото ремонти на пътя. Въпреки това минават неусетно. Първите часове се движим бавно, преминавайки планините на север от Богота – истински лабиринт от хълмове, каньони и малки селца. Нощният автобус е много удобен, с широки седалки и повече място на човек, отколкото в самолет бизнес-класа. Седалката се сваля почти до легнало положение и човек наистина може да поспи добре...при две наличности: тапи за уши и одеяло. Бях чел за маниакалната пристрастеност на тукашните шофьори към минусовата скала на температурите на климатика, но не се запасих и цяла нощ треперихме. Добре, че все пак имахме тапи и музика. Преминавахе през обширни равнини с големи африкански палми, обезлесени саванни полета и малки градчета. Най-сетне се измъкнахме от големия град. Нямам търпение да усетя пустинната красота и тишината на най-северната част от континента – Punta Gallinas.

От Риоача се прехвърлихме до едно малко селце след 2 часа офф-роуд през храсталаците и кактусите. Първи контакт с местните Wayuu!

  Чувствам се повече в Африка – пейзажът наоколо, хората...жените носят цветни, дълги дрехи, всички са стоически спокойни, като че претопени от слънцето. Не са нито колумбийци, нито венецуелци (все пак границата с Венецуела е на някакви си 30 км). По-скоро са потомци на някогашните роби, прекарвани от Африка в целия карибски регион и разселили се тук. Те са културно, социално и исторически независими хора. Много са добронамерени и щедри. Изглеждат сурови и наистина са със силна воля, но това е задължително за оцеляването на подобно място. Имат собствен език, който само те използват, малко от тях говорят испански, въпреки, че повечето го разбират. Правят най-красивите и здрави ръчно-плетени хамаци (chinchorros), чанти (mochillas) и украшения за тялото.

   Входът за п-в Гуахира (La Guahira) e малкото рибарско селце Cabo dela Vela. Тук вече всички пътища са черни и има ток само по някоко часа благодарение на генераторите. Сравнително бързо намерихме място за спане в задния двор на дон Хорхе – възрастен уайуу с непоклатимо изражение на стар морски вълк. Платихме по 10 COP за място в хамак и почти веднага потънахме в сладка дрямка точно на брега на Карибско море. Сравнително скъпо е, но сега е разгара на сезона и това е единствения начин на местните да припечелят нещо в повече.

                                                        Мечтаното събуждане!

Със слънцето и първото отваряне на очите – в морето! Няма нужда от кафе. Закуската също е наслада – голяма паница с пресни плодове – маракуя, ананас, диня, манго, банан и хулу – пълно разтапяне.

Решихме да се разходим до El Faro – високия хълм и фара на края на плажа. По пътя се запознахме с германеца Бен и друга Алехандра от Кали и стопирахме един джип с туристи. 

Озовахаме се до последния населен плаж наоколо и близкия връх Pillon de Azucar, от който се открива хубава гледка. Сготвихме си ориз и зеленчуци, малко сенсиминя и потънахме в блаженство и двуметрови вълни.

 El Pillon de Azucar

Докато чакахме магичния залез на хълма с блажена бира в ръка, Бен спомена за много красиво място в Еквадор, на юг от Кали (Колумбия) -> Mompiche (близо до Esmeralda). Някой ден...

Punta Gallinas

Всеки ден е много динамичен, а нещата, които си пожелаваме, идват точно навреме, точно като в Индия :) 

Дон Хорхе ни събуди доста рано и ни срещна с дон Хакобо – човекът, който ще ни закара до Punta Gallinas. Спазарихме се за цена от около 150 лв., която се оказа добра сделка предвид останалите възможности и информация, която имахме. Включваше двупосочния превоз (с джипове и лодки), турове до най-важните места, няколкодневен престой в избрано от нас семейство Wayuu и храна за цялото това време. Моментално се натоварихме в Land Cruiser-a и потеглихме.

Трудно е да се забравят няколкото часа из лабиринта на La Guahira  - пустиня, пресъхнали солени езера, джунгли от кактуси, пясъчни бури, възвишения в оранжеви, препечени цветове и морето зад всичко това. 

Последната част преминахме с лодка.  Красива лагуна със зелени храсти във водата, множество пеликани, радващи се на пълчищата мангусти и риба. Толкова е  много, че сами скача в лодката :)

Гледката наистина напомня научно-фантастичен филм – скали и цветове, дошли от Марс, тюркоазена вода и изоставени лодки и колиби. Слънцето изпича всичко и ми е трудно да си представя как се справят хората тук.

Привечер стигнахме до Punta Gallinas. 

Това е от този тип мистични места, за които си чел или виждал във филми като „Плажът“ (The Thai beach) или Playa Boca del Cielo (от филма Y Tu Mama tambien), но рядко срещащи се в реалния живот. Достигането дотук наистина не е лесно, но наградата е един от най-красивите пейзажи в Южна Америка, истинска съкровищница, равняваща се на Нирвана за пътешествениците. Достъпът е през Bahia Hondita. Рубинен плаж и лагуна, оградена с оранжеви скали и карибско зелени води.

Всяка нощ спим само на хамаци и със сигурност ще си взема един за България. 

В късния следобед стигнахме и до най-северната точка на Колумбия и Южна Америка. Фарът и постройката бяха самотни свидетели на бурните ветрове, блъскащи скалите и опитващи се да достигнат единствените остатъци от човешка дейност наоколо. 

Оттук посоката е само на юг.

Изпратихме слънцето подобаващо с една баня в морето на голо. Е, имаше и нещо непредвидено – agua mala (буквално „лоша вода“) – малка медуза, която ме опари зловещо през цялата горна част на тялото без лицето. Бързото спасение – собствена урина върху засегнатото място. Добре, че не беше на най-ценните части...

Тук нощта идва много бързо и в 7 беше напълно тъмно. Трудно ми е да опиша необятността и чистотата на пустинното нощно небе, ходил съм на 2500 м в планината, но такова небе не бях виждал!

...

Дон Хакобо държи монопола с туристите тук, на края на света. Каза, че е обичайно за тяхното общество да имат по няколко жени и той само имал около 80 деца. Имал такова обществено и икономическо положение, че жените сами идвали принего, просто, за да имат осигурено дете. В началото отседнахме при една от жените му и цялата нейна фамилия. При Wayuu можеш да си купиш жената. Добре е , ако е девствена и струва около 15-20 000 лв. или няколко животни. Ако момичето не е девтсвено, трябва да каже кой е бил първия й мъж и той трябва да плати огромна такса на бъдещия съпруг. В интерес на истината обаче, момичето също има думата при избора на годеник. 

Дон Хакобо е създал цяла мрежа от семейства и на другия ден ни остави в една от редките къщи около плажа Taroa, стопанисвана от една от жените и синовете му. В този огромен район живеят около 50-тина семейства и 30-тината деца се водят, че ходят на училище, но в действителност учителят идва само веднъж в месеца. 

Синът на Хакобо става в 4 сутринта и върти с колелото 3 часа през пустинята, за да стигне първото място с провизии. Колибата в която живеят, е непрестанно блъскана от ветровете. Имат няколко кокошки, две магарета, две кучета и говорещия зелен папагал Роберто Карлос. Жената и момчетата не говорят много, но това е приемливо, тъй като последните външни хора, останали при тях, са били преди 6 месеца. Това може би е най-дивото и затънтено място, на което съм попадал.

Сутрин ставахме рано, към 05:30. Бърза закуска с яйца и арепа, както всеки следващ ден, и потегляхме да разучим мястото.

Роберто Карлос

Земята, която Wayuu наричат свой дом, е наистина възхитителна! Там, където континентът се предава на Карибско море, огромни пясъчни дюни, високи по 60 м, влизат директно в тюркоазените води като пететажно пясъчно цунами. 

Тази гледка е от Taroa, най-красивия и див плаж в Колумбия, достъпен след лудо спускане по дюните. 

Силата на вятъра тук е мощна и непрестанна, вълните наподобяват хиляди яростни мустанги, напрегнали всяко мускулче от мощните си тела, готови да изринат и стъпкат всичко пред себе си. Остри като бръснач скални зъбери и пукнатини, пълни с  раци, зелени храстчета и малки езерца, огромни чакълести пространства...и ние тук...сами...напълно сами!

Най-сетне!

Точно тук ще получиш своя толкова специален момент, заради който си тръгнал да пътуваш въобще. Момент на откриване и съзерцание, толкова рядък в този глобализиран свят, че снимките няма да изглеждат достоверни е почти невъзможно да си помислиш, че това не е сън!

...

Снощи опитахме тукашната ракия chirrinchi. Доста силен аромат и изгаряща първа глътка. Определено ми хареса повече от aguardiente-то. Wayuu правят ритуал на мъртвите, по време на който пият много чиринчи, ядат телешко и свирят и пеят заедно. Доста от тях са останали във Венецуела завинаги и ако се споминат, техните роднини оттук отиват след време, изкопават костите им, донасят ги в Колумбия и ги погребват отново. Това е и този „ритуал на костите“.

 Тук спахме за няколко дни на открито

Контрабандата е добре развита. Wayuu ползват нелегално внесено гориво, за да движат колите и моторите си, дозеловите генератори за ток и т.н. Цената на 1 литър гориво във Венецуела е направо символична – 0,10 лв. (10 стотинки). По-евтино е от водата!

При всички случаи Колумбия е по-скъпа от Еквадор, Боливия и Венецуела – едно истинско добро chinchorro (двойния плетен хамак) върви около 700 лв за нов, хубава мочила е над 60 лв., яденето в Cabo и Punta Gallinas – към 15 лв., а бутилка уиски Old Par – 70 лв.

 Chinchorros

Хубавото е, че хората се възползват от туристическия порив и печелят и от това, а не само от тежък труд, контрабанда и наркотици.

Силата на въоръжениите, организирани банди за търговия и пренос на наркотици, отвличания и бизнес с оръжия, guerillas, е доста поотслабнала. Много години правителството прави опити да провежда диалог с цел намаляване влиянието и престъпленията и интегрирането на guerillas. Те обаче отказват сътрудничество и само за последните 1-2 години тримата главни водачи на guerillas са убити пре спец-акции. Освен този тежък удар правителството увеличава субсидиите и привилегиите за тези от герияс, които доброволно се отказват и искат социален статут. Нещата са сложни, замесени са много заинтересовани (САЩ, Венецуела, Еквадор и т.н.), но като цяло в момента е много по-добре и безопасно да се пътува в Колумбия.

Карибски рай - Тайрона и Таганга

   

    Изминаването на 200 км тук се равнява на почти цял ден. Както в Индия разстоянията се смятат в часове, а не в километри. Измъкването от Taroa не беше от най-гладките. На 4-тата вечер от престоя ни при това благо Wayuu семейтсво, вече по тъмно, ни събра една кола и след 6 часа маниакален пустинен нощен оф-роуд се добрахме до Cabo de la Vela – селцето, вход на полуострова, от което тръгнахме преди седмица. Поспахме няколко часа и хванахме друг джип за Uribia. Тук опитах да изтегля пари, но се оказа, че Banco de Colombia не работят с моята карта. Останаха само 2 банки, от които мога да дърпам пари ( BBVA и още една), но техните банкомати не са толкова на често. Добре, че Алехандра имаше повечко кеш, за да се оправим за идните няколко дни (поне до Санта Марта). 

    Uribia много ми напомни за Индия и ме замечта за Африка, тъмнокожи хора, целият живот е на улицата, жените са в невероятни орнаментирани дрехи, рикши, колела и кипящи пазари. Тук направихме пазарния удар – взех си много красив двоен, плетен хамак – chinchorro, втора употреба, с ямайските цветове за 180 лв. и много красива плетена чанта- mochilla за 100-тина лева. Тестват ги като изсипват в чантата чаша вода и ако не пропусне, значи е превъзходно качество.

    Едвам се движим с раниците. От Urubia платихме по 7 лв. за превоз до място, от което хванахме рейс за Санта Марта. След около час навлязохме в подстъпите на планината Sierra Nevada de Santa Marta и пейзажът се промени тотално. Пустинята отстъпи място на многоетажна растителност, дъждовни гори, джунгли и палми, бананови плантации и няколко големи реки.

Планината Санта Марта е изолиран от Колумбийските Анди масив, издигащ се на 5700 м надморска височина! Само на 42 км от бреговете на Карибско море, това е най-високата планина в Колумбия и най-високата крайбрежна планина в света!

  

    Свалихме се в Тайрона (Tayrona) – най-посещаваният от карибските паркове на Колумбия, с множество малко и големи плажове и лагуни, маршрути из джинглата, места за гмуркане, изобилие на диви животни и растения като доста от тях са ендемити. Тайрона е доста обширна територия заедно с планината Санта Марта и ако има време, човек може да открие райските места в живота си. В планината съществуват все още неизследвани територии и племена, които никога не са виждали други хора.

Входът за парка за чужденци е 36 лв, за местни – 13 лв. Неприятното е, че не ми позволиха да внеса китарката си, но и без това сме натоварени достатъчно. От входа до първия плаж има един час приятен (ако не си с 25 кг. Раница) преход – първото докосване до тропическа джунгла за мен.

Странно е колко много хора и то предимно млади, използват коне, за да минат това разстояние. Явно глезотията и мързелът пробиват сериозно и тук. 

След общо 2 часа по-разнообразен трек в джунглата, се добрахме до втория лагер – El Cabo. Тук беше претъпкано от палатки, буквално целия аржентински и чилийски народ се е изнесъл тук. Тъпото е, че трябваше да си платим по около 15 лв. за място за спане, въпреки, че си мъкнехме наши хамаци. Решихме, че утре ще се изнесем. Вече сме доста притиснати и с парите и имахме само по 1 бира дажба на ден (тя и без това е 4,50 лв.).

Мястото иначе е магично – типични бели карибски плажове с кокосови палми и лазурна вода. Теченията и силния вятър обаче не позволяват почти никакво влизане в морето. Досега над 100 човека са се удавили във водите на тези плажове.

Следващите дни прекарахме с приятелите от Аржентина, които засякохме и в Cabo de la Vela – Ahuelo и Lucia. Обходихме следващите три последователни плажа като последния наистина заприлича на карибски рай, малкото плажуващи бяха нудисти и целия ден премина в mellow mood.

На следващия ден се пуснахме в джунглата. От мястото, където бяхме отседнали, вървяхме няколко часа и попаднахме на малко индианско селце (Pueblito) – останки от стара племенна култура отпреди 1000-1500 години. Селцето е дълбоко в джунглата, на 7 км от плажа. 

Катерехме големи скали, огромните стари дървета бяха главозамайващи – по 40-50 метра високи, отвсякъде висяха лиани и папрати, слънцето придаваше особен нюанс на зеленото. Чувствах се като в играта Tomb Raider. 

От селцето се насочихме към следващия плаж – Playa Brava. Пътеката стана по-тясна, но все пак различима и след дълго спускане и още по-крайни гледки, излязохме на брега. Това е мястото!

Няколко карибски къщурки с места за хамаци, 20-30 палми и максимум 20 човека наоколо. Опитахме и малкия плаж и най-сетне се справих с местния кокосов орех (с цената на счупено стоманено острие на ножа ми). 

Разделихме си скъпия обяд и се разходихме по сухото корито на реката. Казаха ни да не нощуваме по реката, защото често са виждали пума нощем, както и малките tigrillos и броненосци. 

Не успяхме да ги видим, но след кратък преход открихме магическо място – 20-метров водопад с малко езерце, природно ВИП-джакузи. Водата – приятно хладка и никой наоколо. Блаженство, подобно само на тези места на о-в Самотраки в Гърция! Каква терапия за гърбината е само масажа от водопад.

Гората ни подари и среща с местни агресивни маймуни.

На другия ден направихме целодневен преход обратно до лагера и вече поизцедени от джунглата, решихме да посетим хипи-градчето Таганга (Taganga).

След 3-часова тренировка с тежки раници обратно до началото на парк Тайрона и час пътуване, стигнахме до Санта Марта. Най-накрая намерих банкомат на BBVA и вече по-спокойни, взехме такси до Таганга. Моментално усетихме, че мястото е по-различно. Имаше доста стопаджии, bagpackers, чужденци, расти и улични музиканти.

 Оттук до края на деня бяхме усмихнати – намерихме „едно от онези места“. Отседнахме в хостелче с огромен двор и доста реге обстановка, няколко палатки, хамаци, алтернативни хора, повечето аржентинци. Имам чувството, че тук всеки е музикант и мъкне поне 2 инструмента със себе си. 

Собствениците са пичове, пътували доста по света и бяха вкарали идеи от Изтока: размяна на книги, стена със снимки, безплатен интернет, обща кухничка и т.н. Цените тук ни изненадаха приятно: спането беше 12 лв, бирата – 2 лв. Тук с кеф спахме в нашите нови хамаци.

 Най-сетне - в моя хамак!

Централният плаж не е нищо особено, но ако се разходи, човек може да открие малки лагунки и рибарски селца.

Вечерта беше много силна-всички артисти се събират на центъра и на плажа и става импровизиран концерт. Запознахме се с местните агенти и след няколко минути имахме всичко необходимо за екстра моменти тук. Цените, особено за тревата и коката, са много евтини. 1 гр чист кокаин на буца струва 10 лв. (за сравнение – в България е между 120-180 лв и качеството е направо противно).

Опитах различни местни инструменти, но има един, който изпъква – gaita. Много е специфичен и уникален за Колумбия. Срещнах жена, която обикаля и изследва този инструмент – ето и блога й:

http://vientosderesistencia.blogspot.com/

Идните дни обикаляхме плажчетата и опитвахме от всичко за ядене и пиене. Вечерите преминаваха пак с много музика и замайване. Сега усещам защо хората по крайбрежието за толкова дразнещо спокойни и мързеливи.

Като цяло Таганга определено е попадение!

На другия ден вече пътувахме за Богота и с нетърпение очаквах новото място – предизвикателството на планината Кокуй!

ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО НА КОКУЙ

Не знам дали още сънувам, сигурно е от височината. Последните 3 дни бяха толкова интензивни и страхотни, че още е трудно да ги осмисля.

   Пристигнах в градчето El Cocuy (2850 м) след 12 часов нощен рейс от Богота. Това е едната от двете отправни точки към планината Sierra Nevada del Cocuy, част от Източните Кордилери. Малко съкровище, все още непозната и некомерсиализирана, планината предлага прекрасна аклиматизация преди сериозни цели на голяма височина, интересни обекти за скално и ледено катерене, докосване до неопетнени езера, ледници и богатство от най-разнообразни растения и животинки. Разбира се повечето погледи са устремени към най-високия връх Ритакуба Бланко – 5335 м. Освен него, Природния Парк Кокуй обхваща и другите 14 върха, високи над 5000 м.

Ritak'Uwa Blanco

   Още неосъзнал се от нощния тръс, трябваше да се натоваря в единствения по-евтин и определено по-истински превоз, който щеше да ме качи до входа на високите долини. Т. Нар. Lecheros са камиони, обикалящи хълмовете и фермите и събиращи млякото от местните. Озовах се в каросерията заедно с дузина хора и след около час бяхме на превала и входа на парка. 

Денят беше магичен, слънчев, високите върхове показваха блестящите си ледени шапки, а компанията беше разнообразна – венецуелец, двама колумбийци и една колумбийка и двойка французи. Щяхме да станем семейство за идните дни.

Вървяхме около 2 часа, долината се отваряше пред нас и разкриваше чудесата на Paramo – хилядите растения frailejones, които растат само с по 1 см. на година (имаше такива на по 400-500 години), големите масиви наоколо, скалното чудо Pulpito del Diablo и естествено заснежения Pan de Azucar („Хляб от захар“) – 5150 м.

Минахме фрайлехоните и долината изчезна под големите морени,в  подножието на върховете. 

Установихме първия лагер на широкото пресъхнало пясъчно дъно на ледникова река. 

Добре, че се намери палатка и за мен. Бях решил да спя в хижата, но компанията и спестените пари спомогнаха за решението. Беше вече късен следобед и слънцето топлеше добре. 

Качихме се малко по-нагоре и открихме най-красивото планинско езеро, което съм виждал. 

Такава вода просто не съществува – лазур! 

Целия пясък отдолу, синьото небе на 4200 м., слънцето и снежния връх отпред направо сътвориха съвършенството. Еуфорийка, събличане и къпане – изцеление и каляване.

Бърза вечеря и към 9 бяхме по палатките. Няма нужда да казвам какво е да се спи с летен чувал без шалте сам в палатка за 4-рима на такава височина за пръв път. Само мога да си благодаря, че взех термо-бельото (горно и долно), полара и връхния уиндстопер + зиманта шапка, чорапи и намерени ръкавици. Някак избутах нощта.

Събуждането беше бързо и към 8 вече катерехме душевадката към билото над лагера. Страхотно време. Слънчево и хладно – перфектно!

За още 2 часа бяхме вече на снежната граница. 

Още малко усилия на сняг и се намерихме на лимита за днес–5000 м!  

В началото височината до към 4500 м почти ме отказа, но веднъж на билото, нямаше връщане. Склонът е полегат и лек и не е проблем стигането до върховата пирамида. Оттам с котки за още час и си на самия връх.

Тук претърпях малък инцидент – след неразчетено спускане и прекалена самоувереност, спрях в една скала и си разбих коляното. Създава ми проблем и непрекъснато съм на пейнкилъри. Все пак гледките наоколо бяха изключителни.

Слизането до лагера беше внимателно и решихме да съберем сили и до края на деня да се върнем там, където ни остави лечерото. Голяма мъка – още 3 часа с тежките раници след изкачване. Най-тъпото е, че си забравих уиндстопера в първата хижа. Насред вечерта вървяхме още 4 часа с челници. Този ден ни се събраха общо към 14 часа трамбоване с изкачването – такава умора не съм изпитвал никога. Благодарен съм на приятелите от Колумбия, които дойдоха с мен. Смазани, поспахме 3-4 часа и този път бях без палатка, само със спален чувал на около 3500 м височина. 

Позамръзнах, но слънцето тук е силно и за 20-30 мин сутринта ни стопли. Тръгнахме надолу с поредното лечеро и след 2-часово събиране на мляко из планините, се върнахме в Кокуй. Това беше ден за почивка, бира и музика.

Много е зелено и слънчево тук. Градчето се оказа доста приятно, живо, но спокойно, с еднакво боядисани къщи, червенобузи планински хора, облечени с дебели манти от овча вълна, с най-белите зъби и чист поглед. Всички са усмихнати и заредени.

Хората са доволни, защото сега могат да изкарват някой лев и от туристическия бизнес. Допреди 10-тина години това е било невъзможно, тъй като планината е била под контрола на ФАРК – партизани и разбойници. Накъде тогава армията влиза и прочиства целия парк. Оттогава започва свободното откриване на красотите на сиерата.

Ние обаче не бяхме довършили  мисията Sierra Nevada del Cocuy. На другата сутрин се изпратихме с лудите приятели от Малага (Колумбия) и двамата с венецуелеца Нестор намерихме добра оферта за връщане в планината. Местен човек с джип щеше да ни качи до най-високата хижа над Guican (другото отправно градче) само за по 10-тина лв. на човек. Спестихме 6 часа ходене и предвид болезненото колямо съм много доволен. Беше страхотна обиколка из цялата планина, кяото ни отне почти целия ден. Посетихме местата от предните дни, разгледахме отвътре къщите на планинските хора. Изолацията е само от изсъхнали фрайлехонес. Вътрешността на стъблата им е като стъклена вата с един цилиндричен стълб въздух по средата. Пояздихме и местните коне.

В късния следобед се добрахме до хижа Posada de Sierra Nevada, най-високата в цялата планина (3950 м), в подстъпите на най-високия връх Ритакуба Бланко ( Ritak’Uwa Blanco) 5335 м. 

Спането е скъпичко (40 лв.) и яденето около 15 лв, но тази вечер нямаме друг избор. Отвън е доста криво – тъмни големи облаци покриват постепенно долината и двамат с Нестор наблегнахме на взаимно учене на испански и английски, добра вечеря и писане. Лудите колумбийци ни липсват, но и тишината идва добре. В хижата е доста студено и добре, че са шестте ката одеяла. Мирише на стара възрожденска къща. Взех книгата за гости и се оказа, че съм първия българин, който се вписва. Нощта беше много тежка за мен. До към 5 сутринта не можех да мигна поради недостиг на кослород, ставах, излизах навън, пих някакво хапче само за мое успокоение и чак ан изгрев слънце поспах час-два.

Пътеката над хижата е полегата, доста дълга и към 10 ч. сутринта бяхме в най-високата точка на долината, в подстъпите на върха. 

Изкачването не е особено трудно технически, но поради височината някои хора използват коне докъдето може. След 4 часа бяхме на едното билото рамо, на границата на снега. 

Минахме още 150 м денивелация и спряхме дотук. 5100 м! най-високото място, на което съм бил досега.

Наоколо беше фантастично. От едната страна долината с хижата и поглед към върховете от предните дни, а от другата-синия ледник и езерата под него, цялата верига и сивите облаци, покриващи самия връх. На менние съм, че само с едни котки и още 2-3 часа време, няма да е проблем да се качим до самия връх.

Слизането беше много трудно и към 15:00 бяхме обратно в хижата. Бързо хапване и поехме към Guican. Тук вече сериозно се напънах с целия багаж и почти не забелязвах красотите наоколо. След повече от 12 часа дневно ходене между 3500 и 5100 м. и обща денивелация над 3000 м. Стигнахме в Гуикан в 6 следобяд, тъкмо за последния рейс до Кокуй.

Успяхме да се докоснем до красотата на тази не толкова позната планина. Благодарни сме, че нямаше сериозни инциденти и още повече за прекрасното време.

Прибирането към Богота беше интересно, както винаги с нощен автобус. Нямаше места и се спазарихме с шофьора да ме наместят в спалното най-отзад. 

Е, адско друсане, но поне се бях опънал и дремех цяла нощ, мислейки за новите приятели, планината и това, което ме чакаше на другия ден – Амазония!

АМАЗОНИЯ-ПРЕЧИСТВАНЕТО

  

   Самата дума Амазония извиква толкова асоциации и образи, свързани с легендите, книгите и филмите, които сме поели, че попадайки на място, човек започва да се щипе. 

Наистина ли съм там?

Трудно е човек да проумее мащабите на приридните дадености тук:

Колумбийската част на Амазония обхваща около 650 000 кв.км. или около 1/3 от територията на страната. Това огромно пространство е по-голямо от Германия. 

1/3 от всички животински видове на Земята се срещат в Амазония! За 2 хектара площ е възможно да има повече от 500 дървесни видове. В сравнение, една гора на средна височина (като в България) може да има само 3-4. Установено е, че всеки вид голямо дърво в Амазония поддържа живота на средно 400 различни животински вида!

Столицата на департамента Амазонас е Летисия. Сравнително голям град със собствено летище на брега на Амазонка. Единствения начин да стигнеш дотам е със самолет или лодка от Перу или Бразилия. С отварянето на вратата на самолета веднага ме зашлеви топла и влажна вълна и след 4 минути бях вир-вода. Летисия е слята с бразилския град Табатинга и спокойно може да отидете на пазар в бразилската част и да се върнете до вечерта.

Амазонка официално е втората по дължина, но според мнозина (а и доказано след няколко експедиции в последните 15 години) вече първа по дължина река на Земята, тя е и най-пълноводната - носи 1/5 от сладката вода на нашата планета!

Влива в Атлантика толкова вода, колкото следващите 7 реки в тази листа, взети заедно или с други думи изсипва в океана толкова вода за 1 ден, колкото Темза за 1 година!

На места дълбочината й достига 100 метра, а ширината – 10 километра!

Великата река влачеше огромни дървета, изглеждаше сърдита и буйна, валеше сериозно, но това ни най-малко не притесняваше местните.

От малкия пристан срещу 30 000 COP (около 30 лв.) хванах обществения транспорт – бърза моторна лодка, която обикаля селцата и градчетата в колумбийската част от Амазонка.

В лодката се запознах с Алекс – американка, която се занимаваше с танци и имаше среща с местен майстор-танцьор. Той пък от своя страна участва в проект със сдружението wapapura.org и точно тази седмица щеше да снимат и записват жива музика дълбоко в джунглата заедно с местни и джаз музиканти от Богота. Много ми се искаше да попадна при тях, но нямаше място в колибата, където са спали, а и като ги видях след седмица, приличаха повече на изтерзани войници, отколкото на културно-балансирани музиканти и оператори. Явно джунглата беше взела своето.

След 2 часа бях на 80 км нагоре по течението и се разтоварих в Пуерто Нариньо. Тук щеше да прекарам цялата седмица. Другият ми план беше да взема бавна лодка нагоре по течението, да стига до Икитос (Перу) и оттам пак обратно за общо 6 дни, но правилно съобразих, че няма да видя кой знае колко ако постоянно съм в лодката и с още 100 човека.

главната улица в Пуерто Нариньо

Пуерто Нариньо може да бъде пример за устойчив начин на живот, съобразен с природата. Тук няма асфалтирани улици, забранени са всякакви моторни превозни средства в самото градче, дъждовната вода се използва за пиене, миене и къпане. Електричеството идва от генератор, който работи само до полунощ. Идеалното място да усетиш Амазония.

Мнозинството хора са от племенните групи Тикуна, Ягуа и Кокома (Ticuna, Yagua, Cocoma), всяка от които има собствен език, музика, обичаи и дори дрехи.

Пообиколих градчето и това, по което си прилича с останалите малки местенца е централното място на футбола в социалния живот на хората – и младо и старо се купчи около игрището всяка вечер и там се мъдрят всички важни и не чак толкова важни житейски теми. Освен това, когато реката прелее, използват същото игрище за водна топка. 

Усетих невероятните звуци на джунглата, невероятния плод копуасу (copuasu), който опитах на сок – слагам го на 1-во място заедно с мангото.

Установих се в едно малко ранчо-хостел (Cabanas del Friar), намиращо се на хълмче близо до реката и си взех самосоятелно бунгалце за 15 000 COP/вечер (около 15 лв.). Тук определено е  добре да имаш покрив над главата си и по възможност да се покриеш с мрежа за комари нощем. Мястото е уникално – изгледа към реката, собствена колония от огромни цветни папагали, няколко котки, кучета и различни видове маймуни. 

Последните ме налазиха скоропостижно и пак имаше хапане и дърпане. Като добавим и свраките, орлите и пълчищата жужащи насекоми, мястото за мен се превърна в мини-зоопарк и то там, където живеех.

Първите два дни си платих за гид, който ми показа най-интересните места наоколо – точния ареал на сладководните речни делфини, най-запазените племена и малки селца, всичко което знаеше за джунглата – растенията и животните, за историята и културата на хората тук и т.н. Според мен когато имаш толкова малко време и искаш все пак да разбереш къде си отишъл, да се докоснеш до мястото, местния гид е задължителен. А и цената не беше лоша (40 лв. на ден).

....

   На втория ден си наех лодка, сложих и галон бензин и потеглих към езерото Тарапото (Tarapoto). Още в първите минути имахме страшен късмет да срещнем малките речни сиви делфини и разбира се най-почитаното и мистично животно наоколо – големия розов делфин на Амазонка (boto). Тези приказни същества спазват дистанция, защото тук се размножават и се страхуват от хората. Затова не е лесно да бъдат заснето отблизо.

Езерото Тарапото е на 3-4 км от Пуерто Нариньо и е изключително важно за местната флора, фауна и за хората. 

 най-голямото водно растение в света - Виктория Регия

 сивите сладководни делфини

смесването на agua blanca (бялата вода на р. Амазонка) и agua oscura (тъмната вода на притоците и почвата от джунглата)

Отидохме при малка комуна от около 11 семейства  или кланове на племето Тикуна, живеещи на брега на езерото. 

Всички бяха с почернени крайници и лица – визия, изходяща от сока на местен плод. Целта – защита от слънцето и бактериите. 

Освен това всичко живо беше замаяно достатъчно след тридневна фиеста, ознаменуваща преминаването на две местни девойчета от статус мома в статус жена. 

Тук е моментът да обясня точно за какво става дума.

На младите момичета на около 13-15 годишна възраст се дава право да изберат по традиционен или нетрадиционен начин да станат жени (т.е. годни да раждат). Повечето избират традиционния начин, който се състои в следното: затварят момичето в някаква къщурка за 2 (!!) години, без да излиза, дават й храна и вода и може да комуникира през стените. Точно след 2 години я изкарват със завързани очи, надрусват я с аяхуаска и я напиват до крайност (не трябва да помни нищо) и заедно цялото село празнува 3 дни и нощи. 

Малко информация за аяхуаска:

Инките я наричали "лоза на душата" или "камшик на мъртвите". Аяхуаска е наречено вълшебното питие, което било използвано за ритуали от обитателите по течението на Амазонка. Понятието Аяхуаска произлиза от езика Quechua и означава нещо като "лиана на духа". От стръкове, листа и корени на лианата banisteriopsis caapi се прави горчива на вкус напитка, която е позната и с имената Caapн, Natema, Dapa и др.
Аяхуаска е главната съставка, благодарение на която шаманите достигат по-висши светове, свързват се с мъртви хора и т.н. Ритуалът е прастар религиозен феномен като по време на транс-състоянието душата напуска тялото, за да се издигне или нагоре към небето или да потъне надолу в земята. 
За много племена, живеещи в джунглата на Амазонка, Аяхуаска е основата на религията им.

На опиянението се гледа като на връщане обратно към началото на всичко и хората вярват, че в този момент срещат боговете на племето си или виждат сътворението на хората, животинския свят или казано с една дума, на 'универсума'. 
Толкова индивидуални, колкото самите преживявания от Аяхуаска, са и видовете приготвяне и действия. Най-често се варят части от лианата. Някои племена пък дъвчат растението или го смачкват със студена вода. Действието върху хората зависи от една страна от banisteriopsis-лианата, от друга- от допълнително прибавените растения, които сами по себе си също действат халюциногенно (пример: datura suaveolens или datura candida). Не са много познати действията от подобни комбинации. Ясно е обаче, че всеки ‘curandero’ (шаман) има своята специална рецепта, която предава по принцип само на своя последовател, най-често това е най-големия син. 
Типични състояния след консумация са леко замайване и весело настроение. Аяхуаска може да предизвика и екстремно силни визии и халюцинации, които при местните са обикновено приятни, положителни, докато при белите води често до състояния на страх и ужас.

Тикуна ми обясниха, че най-честото предназначение на аяхуаската е пречистването – физическо и ментално. Аз попаднах при тях точно след третия ден на споменатата фиеста. Всички пиеха ферментирал кисел сок от юка и познатата ракия от тръстика (чиринчи). 

 юка

Не спираха да тупат на малки барабанчета и дори ме накараха да се включа с тях и попяхме местна песен за езерото Тарапото:

La Comunidad Santa Clara de Tarapoto

Lago Tarapoto el lago de las pirañas

Aqui llegan gente de diferentes 

paises al lago Tarapoto,

Porque aqui hay muchas 

pirañas y delfines.

Le gusta mucho la gente 

que dice asi el lago Tarapoto.

(Artista: Angel Gomez Castillo)

Превод:  

Тук идват хора от различни страни,

на езерото Тарапото.

Защото има много пирани и делфини...

След обяда направих така мечтаната баня – водата в реката е много топла, но ако се гмурнеш на повече от 2 метра става доста студена. 

Последва нова среща с делфините – страхотно е да усетиш присъствието на такива същества, въпреки множеството моторни лодки и всякакви гадове, бучащи наоколо.

Към 18:00 всичко живо се цопна в реката за дневното жабуркане, с дрехите, като в Индия.

Като гледам няма нито един гринго или турист освен мен, сигурно защото е понеделник...

....

   Мангото си върна първото място. Колко е готино да се омажеш до ушите с най-сочното и уханно манго и власинките му да остават между зъбите дълго след вкусната нирвана. Така завърши новия ден. А как започна? С милион луди пилета и маймуни, срутващи бунгалото ми още в 05:30 сутринта. И без това свикнах да си лягам не по-късно от 21 ч. Бърза закуска и разходка в градчето и към 10 ч. се намерихме с гида ми за единия от двата дни посветени на джунглата. Целта днес беше малката общност Сан Мартин – на 3-4 часа път и на границата на големия природен парк Амакаяку (Amacayаcu).

Едно нещо ми стана ясно след първия час – не съм за джунглата!   4-те часа, които избъхтахме според мен се равняват на онези 12-14 часа във високата планина. Трудно е с тази почти 100% влажност – реално вдишваш вода при 30 градуса жега. Изтекох целия и дори ни свърши водата и се наложи да пием директно от земни поточета, които не бих погледнал при обикновени обстоятелства. Предполагам, че след няколко дни би трябвало да посвикна, но днес ми беше тежко.

 какао

 Seiba е свещеното дърво в Амазонската джунгла. Достига 70 метра височина

Въпреки всичко, беше супер интересно. Линдер разказваше за почти всички растения, които виждахме – цветя и храсти, дървета, плодове, опитахме няколко от тях. 

Животните бяха предимно насекоми и пилета. Успяхме да видим и няколко тукана. 

Точно в 12:30 по обяд започна неописуем звуков удар – милионите големи цикади алармираха и ушите ни се изпълниха с шум като от дъскорежеща машина. Останалите амазонски царе – ягуар, тапир и т.н. се намираха за поне още 1 ден път в дълбоката джунгла – засега мисия невъзможна, поне за мен. На около километър преди Сан Мартин се наложи да се върнем, защото всичко наоколо беше залято и водата ни стигна до кръста. Добро решение предвид двата часа връщане при същите условия. Добре,че слънцето не прижуряше директно. 40-метровите гиганти не пропускаха лъчите до земята.

Към 16:00 бяхме обратно в Пуерто Нариньо и след бърз душ реших да изпратя деня в езерото с делфините. След 20 минутки кръстосвахме широкото езеро с новопоявила се боготана – лекарка-доброволка. Беше прелестно. Слънцето зад лека пелена от перести облаци, съвършено спокойни води и зелените нюанси наоколо. Появиха се и делфините – само за нас! И само розови, заедно със залеза – минутно блаженство! Иска ми се да изпращам всеки ден като този!

....

Вече свикнах със събуждането – шест без десет, няколко агили (местните орли) и други кукувици. 

По обяд се разходихме с Линдер и намерихме единствения шаман-лечител в цялата околност. Бяха го предупредили за нашето идване и целта беше да осъществим контакт и да обсъдим възможността за аяхуаска ритуал.

Ahuelo беше около 60 годишен, изключително спокоен мъж, единственият, способен да направи правилния микс отвара за ритуала. Според него всеки има индивидуална нужда от пречистване на тялото и духа и това определя дозата. Обикновено около 100 гр. стигат за такова прочистване, след което човек се чувства здрав, силен и концентриран. Още една такава чашка и човек изпада в сериозен трип.

Самият ритуал бе след няколко дни и се състоя по залез слънце.

След като ме опуши с разни билки, Ahuelo ми баеше известно време, тупаше на малки барабанчета и пееше неразбираемо за мен. След това изпих на екс около 150 гр. от аяхуаска-микса и седнахме да поговорим спокойно. Разказа ми, че шаманството се предавало само от поколение на поколение, той го приел от баща си, който починал и сега се свързвали само чрез аяхуаска. След около час вече бях като на две бутилки вино, не можех да стана, повърнах и фъфлех леко. Ahuelo обаче ме водеше съвсем спокойно и като се появиха първите визии, много умело ми посочваше и ми казваше предназначението на всяка. Видях змии, маймунка и пума, движещ се железен мост и светулки, но като цяло само се докоснах то тази различна реалност. Целта, която достигнах и усетих на следващия ден, бе олекотяването, Пречистването, физически и донякъде духовно. Сънищата от много време не са ми били толква реални, а дали бяха сънища..?!

....

Тук няма радио. Информацията се предава през мегафон от високата кула (mirador), както и на няколко табла, облепени с вестници за съответния ден. 

Разделното събиране на отпадъци е малко преувеличено от гидовете, но хората се стараят да е чисто. Жените от семействата се събират всяка сутрин и чистят улиците на групи.

Посетихме и нещо като музей на местната фауна, но с дървени фигури в реални размери – делфините, капибара, нутрии, пираните и рядката огромна риба пирароку (pirarucu). Според преброяването миналата година в целия район наоколо има 37 останали розови делфина, но все пак с тенденция за увеличаване. Опазването животните започва едва преди 8 години, но важното е осъзнаването на хората.

По-късно измолих местен майстор за каскавел – подобно на маракаси, но с черупки на местни ядки.

Късния следобед беше само за почивка и пореден залез с делфините, а слънцето и облаците направиха незабравимо шоу.

Последния ден с тези същества наистина беше специален и най-накрая ги заснех по-отблизо. Освен розовите, цяло семейство сиви делфинчета направиха скачащо представление точно до каяка ми.

Последния ден опитах и пираня – невероятно вкусна и питателна. По-добре аз нея, отколкото тя мен.

Амазонка беше доста намусена и днес. Капитанът на бързата лодка се потрудни извънредно до Летисия, избягвайки големите дървета, водовъртежите и скритите плитчини по течението.

Стигнахме в Летисия по обяд и имах целия ден за размотаване. Използвах времето за посещение на един открит терариум. За няколко часа видях десетки миниатюрни, но много отровни тропически жабки, тарантули и разбира се различни змии. Нямаше анаконда, но пък кайманите и изключително рядката, приличаща на дърво, костенурка мата-мата (по-стара от крокодилите), запълниха празнотата.

Целия следобяд прекарах в красивия централен парк на града, където хиляди малки папагалчета изпращаха всеки ден с невъобразима шумна симфония.

Това бе и последната нотка от магията на Амазония за мен.

Тук някъде, дълбоко в съзнанието и сърцето, се промъкна мисълта за бъдещо пътуване – преминаване на цялата река – от извора й във високите Перуански Анди, до вливането й в Атлантика при бразилския град Белем. 7000 км!

Е, това е!

Подарък от децата на езерото Тарапото

До скоро, Колумбия!