18-те
часа път от Богота до Риоача (Riohacha) се проточват до двадесет и шест поради многото
ремонти на пътя. Въпреки това минават неусетно. Първите часове се движим бавно,
преминавайки планините на север от Богота – истински лабиринт от хълмове,
каньони и малки селца. Нощният автобус е много удобен, с широки седалки и повече
място на човек, отколкото в самолет бизнес-класа. Седалката се сваля почти до легнало положение и човек наистина може да поспи добре...при две наличности:
тапи за уши и одеяло. Бях чел за маниакалната пристрастеност на тукашните
шофьори към минусовата скала на температурите на климатика, но не се запасих и
цяла нощ треперихме. Добре, че все пак имахме тапи и музика. Преминавахе през
обширни равнини с големи африкански палми, обезлесени саванни полета и малки
градчета. Най-сетне се измъкнахме от големия град. Нямам търпение да усетя
пустинната красота и тишината на най-северната част от континента – Punta Gallinas.
От Риоача се прехвърлихме до едно малко селце след 2 часа офф-роуд през храсталаците и
кактусите. Първи контакт с местните Wayuu!
Чувствам
се повече в Африка – пейзажът наоколо, хората...жените носят цветни, дълги
дрехи, всички са стоически спокойни, като че претопени от слънцето. Не са нито
колумбийци, нито венецуелци (все пак границата с Венецуела е на някакви си 30
км). По-скоро са потомци на някогашните роби, прекарвани от Африка в целия карибски
регион и разселили се тук. Те са културно, социално и исторически независими
хора. Много са добронамерени и щедри. Изглеждат сурови и наистина са със силна
воля, но това е задължително за оцеляването на подобно място. Имат собствен
език, който само те използват, малко от тях говорят испански, въпреки, че
повечето го разбират. Правят най-красивите и здрави ръчно-плетени хамаци (chinchorros), чанти (mochillas) и украшения за тялото.
Входът
за п-в Гуахира (La Guahira) e малкото
рибарско селце Cabo dela Vela. Тук вече всички пътища са
черни и има ток само по някоко часа благодарение на генераторите. Сравнително
бързо намерихме място за спане в задния двор на дон Хорхе – възрастен уайуу с
непоклатимо изражение на стар морски вълк. Платихме по 10 COP за място в хамак и почти веднага потънахме в сладка дрямка точно на
брега на Карибско море. Сравнително скъпо е, но сега е разгара на сезона и това
е единствения начин на местните да припечелят нещо в повече.
Мечтаното събуждане!
Със
слънцето и първото отваряне на очите – в морето! Няма нужда от кафе. Закуската
също е наслада – голяма паница с пресни плодове – маракуя, ананас, диня, манго,
банан и хулу – пълно разтапяне.
Решихме да се разходим до El Faro – високия хълм и фара на края на плажа. По пътя се запознахме с
германеца Бен и друга Алехандра от Кали и стопирахме един джип с туристи.
Озовахаме се до последния населен плаж наоколо и близкия връх Pillon de Azucar, от който се открива хубава гледка. Сготвихме си ориз и зеленчуци, малко
сенсиминя и потънахме в блаженство и двуметрови вълни.
El Pillon de Azucar
Докато чакахме магичния залез на хълма
с блажена бира в ръка, Бен спомена за много красиво място в Еквадор, на юг от
Кали (Колумбия) -> Mompiche (близо до Esmeralda). Някой ден...
Punta Gallinas
Всеки
ден е много динамичен, а нещата, които си пожелаваме, идват точно навреме,
точно като в Индия :)
Дон Хорхе ни събуди доста рано
и ни срещна с дон Хакобо – човекът, който ще ни закара до Punta Gallinas. Спазарихме се за цена от около 150 лв., която се оказа
добра сделка предвид останалите възможности и информация, която имахме.
Включваше двупосочния превоз (с джипове и лодки), турове до най-важните места, няколкодневен престой в избрано от нас
семейство Wayuu и храна за цялото това време. Моментално се
натоварихме в Land Cruiser-a и потеглихме.
Трудно
е да се забравят няколкото часа из лабиринта на La Guahira - пустиня, пресъхнали солени езера, джунгли от
кактуси, пясъчни бури, възвишения в оранжеви, препечени цветове и морето зад
всичко това.
Последната част преминахме с лодка. Красива лагуна със зелени храсти във водата,
множество пеликани, радващи се на пълчищата мангусти и риба. Толкова е много, че сами скача в лодката :)
Гледката
наистина напомня научно-фантастичен филм – скали и цветове, дошли от Марс,
тюркоазена вода и изоставени лодки и колиби. Слънцето изпича всичко и ми е
трудно да си представя как се справят хората тук.
Привечер
стигнахме до Punta
Gallinas.
Това е от
този тип мистични места, за които си чел или виждал във филми като „Плажът“ (The Thai beach) или Playa Boca del Cielo (от филма Y Tu Mama tambien), но рядко срещащи се в реалния
живот. Достигането дотук наистина не е лесно, но наградата е един от
най-красивите пейзажи в Южна Америка, истинска съкровищница, равняваща се на
Нирвана за пътешествениците. Достъпът е през Bahia Hondita. Рубинен плаж и лагуна,
оградена с оранжеви скали и карибско зелени води.
Всяка
нощ спим само на хамаци и със сигурност ще си взема един за България.
В късния
следобед стигнахме и до най-северната точка на Колумбия и Южна Америка. Фарът и
постройката бяха самотни свидетели на бурните ветрове, блъскащи скалите и
опитващи се да достигнат единствените остатъци от човешка дейност наоколо.
Оттук посоката е само на юг.
Изпратихме
слънцето подобаващо с една баня в морето на голо. Е, имаше и нещо непредвидено –
agua mala (буквално „лоша вода“) – малка медуза, която ме опари
зловещо през цялата горна част на тялото без лицето. Бързото спасение –
собствена урина върху засегнатото място. Добре, че не беше на най-ценните
части...
Тук нощта идва много бързо и в 7 беше напълно тъмно. Трудно ми е да
опиша необятността и чистотата на пустинното нощно небе, ходил съм на 2500 м в
планината, но такова небе не бях виждал!
...
Дон
Хакобо държи монопола с туристите тук, на края на света. Каза, че е обичайно за
тяхното общество да имат по няколко жени и той само имал около 80 деца. Имал
такова обществено и икономическо положение, че жените сами идвали принего,
просто, за да имат осигурено дете. В началото отседнахме при една от жените му
и цялата нейна фамилия. При Wayuu можеш да си купиш жената.
Добре е , ако е девствена и струва около 15-20 000 лв. или няколко животни.
Ако момичето не е девтсвено, трябва да каже кой е бил първия й мъж и той трябва
да плати огромна такса на бъдещия съпруг. В интерес на истината обаче, момичето
също има думата при избора на годеник.
Дон Хакобо е създал цяла мрежа от
семейства и на другия ден ни остави в една от редките къщи около плажа Taroa, стопанисвана от една от жените и синовете му. В този огромен район живеят
около 50-тина семейства и 30-тината деца се водят, че ходят на училище, но в
действителност учителят идва само веднъж в месеца.
Синът на Хакобо става в 4
сутринта и върти с колелото 3 часа през пустинята, за да стигне първото място с
провизии. Колибата в която живеят, е непрестанно блъскана от ветровете. Имат
няколко кокошки, две магарета, две кучета и говорещия зелен папагал Роберто
Карлос. Жената и момчетата не говорят много, но това е приемливо, тъй като
последните външни хора, останали при тях, са били преди 6 месеца. Това може би
е най-дивото и затънтено място, на което съм попадал.
Сутрин
ставахме рано, към 05:30. Бърза закуска с яйца и арепа, както всеки следващ
ден, и потегляхме да разучим мястото.
Роберто Карлос
Земята,
която Wayuu наричат свой дом, е наистина възхитителна! Там, където континентът се предава на Карибско море, огромни пясъчни дюни,
високи по 60 м, влизат директно в тюркоазените води като пететажно пясъчно цунами.
Тази гледка е от Taroa, най-красивия и див плаж в
Колумбия, достъпен след лудо спускане по дюните.
Силата на вятъра тук е мощна и
непрестанна, вълните наподобяват хиляди яростни мустанги, напрегнали всяко
мускулче от мощните си тела, готови да изринат и стъпкат всичко пред себе си.
Остри като бръснач скални зъбери и пукнатини, пълни с раци, зелени храстчета и малки езерца,
огромни чакълести пространства...и ние тук...сами...напълно сами!
Най-сетне!
Точно
тук ще получиш своя толкова специален момент, заради който си тръгнал да
пътуваш въобще. Момент на откриване и съзерцание, толкова рядък в този
глобализиран свят, че снимките няма да изглеждат достоверни е почти невъзможно
да си помислиш, че това не е сън!
...
Снощи
опитахме тукашната ракия chirrinchi. Доста силен аромат и изгаряща първа
глътка. Определено ми хареса повече от aguardiente-то. Wayuu правят ритуал на мъртвите, по време на който пият много чиринчи, ядат
телешко и свирят и пеят заедно. Доста от тях са останали във Венецуела завинаги
и ако се споминат, техните роднини оттук отиват след време, изкопават костите
им, донасят ги в Колумбия и ги погребват отново. Това е и този „ритуал на
костите“.
Тук спахме за няколко дни на открито
Контрабандата
е добре развита. Wayuu ползват нелегално внесено
гориво, за да движат колите и моторите си, дозеловите генератори за ток и т.н.
Цената на 1 литър гориво във Венецуела е направо символична – 0,10 лв. (10
стотинки). По-евтино е от водата!
При
всички случаи Колумбия е по-скъпа от Еквадор, Боливия и Венецуела – едно истинско
добро chinchorro (двойния плетен хамак) върви около 700
лв за нов, хубава мочила е над 60 лв., яденето в Cabo и Punta Gallinas – към 15 лв., а бутилка уиски Old Par – 70 лв.
Chinchorros
Хубавото
е, че хората се възползват от туристическия порив и печелят и от това, а не само
от тежък труд, контрабанда и наркотици.
Силата
на въоръжениите, организирани банди за търговия и пренос на наркотици,
отвличания и бизнес с оръжия, guerillas, е доста поотслабнала. Много
години правителството прави опити да провежда диалог с цел намаляване влиянието
и престъпленията и интегрирането на guerillas. Те обаче отказват
сътрудничество и само за последните 1-2 години тримата главни водачи на guerillas са убити пре спец-акции. Освен този тежък удар
правителството увеличава субсидиите и привилегиите за тези от герияс, които
доброволно се отказват и искат социален статут. Нещата са сложни, замесени са
много заинтересовани (САЩ, Венецуела, Еквадор и т.н.), но като цяло в момента е
много по-добре и безопасно да се пътува в Колумбия.
