Южна Индия

Богата, Вибрираща, Цветна, Топла, Вкусна, 
Екзотична, Експресивна, Гореща, Приятелска,
Земна, Спореща, Спокойна, Прашна, Звучна...




Първа спирка - Варкала, щата Керала


12 Януари

Милена&Асен и Оратница спомогнаха за хубавите последни часове в България.



Филмите започват веднага. Добре, че все пак успях да се изпратя с всички.
Автобусът за Истанбул беше полупразен и тъкмо, когато се отпуснах, видях, че на билета ми пише, че трябвало да тръгна на следващия ден. 




13 Януари

08:30 Вече съм на летището в Истанбул. Последен junk food с един whooper и 10 часа за губене. Няма да се видим с Мелих, защото се оказах в зона, от която няма излизане без повторен паспортен контрол и т.н.

Сън..сън..сън..+ музика...

Emirates определено ми разбиха представите за въздушен комфорт в стандартна класа за пътуване. Избираш измежду 200 филма, включително 10-тина от най-новите заглавия. Случайно или не, попаднах на The Way” – описва Camino de Santiago в Испания и начина, по който го изживяват героите..чуден филм като за старт на подобно пътуване. 
Освен филмите и вкусната вечеря, в Entertainment менюто намерих любима музика – Buena VistaLeonard CohenBob Marley

С отварянето на вратата усетих приятна топла вълна -> +23 в 02:00 през нощта – кеф! Особено след силните климатици в автобуса и самолета.



14 Януари

13:00 Индия!

Меко, слънчево, цветно...
Палми, мазни черни коси, много звуци...

От летището в Тривандрум до гарата взех рикша с новия ми приятел Томи от Шотландия – много прилича на Jans от филма The Way”. Казва, че е бил тук няколко пъти, но е странен агент. Поделихме си рикшата и за по още 30 рупии влака до Варкала (Varkala)Още във влака усетих топлотата, красотата и директния, открит поглед на индийките. 
В градчето бяхме след около 45 минути.

Красивите скали на Варкала може би спасяват градчето, задържайки индустриалното и туристическо застрояване, която оставя съседния Ковалам без въздух. Това е идеалното място за старт и първи досег до Индия. Със своя златен плаж и повече реге-музика, отколкото очаквах, настроението остава  безгрижно и човек може да прекара спокойно няколко месеца. Най-хубавата част е улицата точно на ръба на скалата, където са и повечето ресторантчета и барчета. Оттук залезът е зашеметителен.



Тук за всяко нещо ти трябва сериозен пазарлък. Обиколохме няколко къщи за гости и Томи отседна в самостоятелна стая с мрежа за комари и баня и балкон, за 400 рупии на ден. Моята стая е отреща в MK Gardens и г-жа Рита (Ritha)За 250 рупии на ден получих сравнително чиста стая с баня и тоалетна, легло и вентилатор. Ходи се бос.




15 Януари

Станах към 07:30 и хапнах кокосов утапам с два леко лютиви соса и чай хималая.


След това се разходих по пътя над скалата:


Станах първия клиент на една готина индийка. Монси ще се зарадва на роклята:




Спуснах се към плажа и морето по изсечената в скалата пътека...отново го усетих – топло, много топло и меко и не толкова солено като гръцкото. С прекрасни вълни:


Плажът беше изпъстрен с хора, повечето от които четяха "Шантарам" - изключителна книга, описваща лудия живот на автора Грегъри Дейвид Робъртс и личното му изкупление. Действията почти изцяло се развиват в Мумбай и по прекрасен начин е отразена цялата палитра човешки съдби, емоции, мисли, обществените порядки и всекидневния живот в големия град на Индия. Препоръчвам горещо!

Останалите си йогваха или просто се наслъждаваха на слънцето и морето:



Местните се цамбуркат само до колене и влизат на големи групи – много са задружни.




Пообиколих плажа и в един момент към мен се присламчи Рафи – местно момче на видимо 13-14 години. И той като всички е прелюбопитен и два пъти погледне чантата с камерата и парите, веднъж мен. Каза, че са доста бедни и техните нямат пари да го пратят в колеж.

Малко по-нататък се запознах с Райън от Англия – спортен тип на около 25 години. Обикаля плажовете на Индия с дъската си и хваща вълните.


Дадох му GoPro камерата да поснима как язди морето...бил в Индия от Ноември месец и обиколил доста места досега.

Мъжете, поне истинските местни, носят лунги – подгънат над колената светъл плат, който изглежда като поличка:


Явно това е най-удобното и прохладно долнище тук. 

Някои от мъжете се държат за ръцете и са прегърнати по неестествено топъл начин. В това няма нищо хомосексуално, а изразявало истинско и най-близко приятелство.


Отидох да се разплатя с индийката от сутринта и я разпитах за някакъв хубав местен ресторант – тя ми препоръча Tempridensha – било евтино, вкусно и с пресни морски дарове. Тук най-свежата салата е микс от зеленчуци и жълт ориз басмати с кокосови стърготини, кашу и стафиди.

18:00
Много красив залез и лафче с двойка французи



Веднага след залеза попаднах на театъра-драма Катакали. Там видях Анна – прелестно същество от Русия, с която в последствие се сприятелихме и направихме страхотни музикални вечери с нея и приятеля й – Алекс. По-запомнящото обаче беше самото представление. Много изразителни актьори и съкратена версия на постановката. Невероятно е как историята се предава само с мимики и жестове на лицето и ръцете. Даже ни научиха как да изиграем пеперуди и риби с ръце. Цялата пиеска беше около 45 минути, а подготовката и грима преди това – цели 2 часа! Водещият обясни, че това е най-дългото гримиране и е включено в книгата на Гинес. Използват се само естествени багрила, получени от натрошени до прах цветни камъни в микс с кокосово масло. Цялото шоу беше акомпанирано от барабани и тампани и си заслужаваше парите. Ето и малко снимки от шоуто:






16 Януари

Днес денят е по-специален...много музикален. 
Индия доставя това, което исках =)
Тъкмо взех да се отегчавам и се появи тази бележка на едно дърво ->
 „Sitar Private Lessons“  (Частни уроци по ситар)
Веднага прозвънях и се свързах с учителя. Разбрахме се вечерта да се срещнем.
Направих 1 час плаж и отидох на Южната скала на Варкала в един прекрасния комплекс "Golden Beach" с голяма зелена градина , която свършва със самата скала и морето. Мястото беше пълно с хамаци и спокойствие, тъкмо по залез слънце.


Запознах се с Джани (Gianni) от Италия, който щеше да ми покаже този магичен инструмент. Пихме по чай и след това ми показа най-основните елементи в изкуството да свириш на ситар.
Това е индийски струнен инструмент от началото на 14-ти век. Ситарите имат двайсет и една до двайсет и три струни, от които реално се свири на шест или седем основни. Първата от тях е соловава, основната струна. Останалите струни са резониращи, лежат успоредно под основните върху грифа (и гъдулката използва резониращи струни). 
Ситарът придобива изветност в западния свят през 60-те години на миналия век, първоначално покрай Рави Шанкар, но в последствие доста групи започват да го използват в песните си. Например Beatles ( Джордж Харисън е бил ентусиаст на тема индийска музика и култура и ученик на Рави Шанкар), Rolling Stones и много други. 

Моята искра беше парчето Lebanesse Blonde на Thievery Corporation:

http://www.youtube.com/watch?v=RjgykoA44CU

А те успешно си партнират с Анушка Шанкар (дъщеря на Рави Шанкар) за някои от парчетата им. Тя също е майстор на ситара:

http://www.youtube.com/watch?v=vQeMVFL5SQg

Джани е много одухотворен човек, който започва да свири на 40-годишна възраст и сега (на 52 години) изнася концерти. Най-доброто място за търсене на инструмент и учител е свещеният град Варанаси (сега Бенарес) - музикалната и духовна вселена на Индия. 
Един хубав, качествен инструмент, не би трябвало да бъде под 12 000 рупии (около 400 лв.), което, заедно с калъфа от фибро-стъкло, прави около 15 000 рупии. Учителят на Джани е Pt. Rabindra Narayan Goswami, който вече от 40 години е професионален музикант и преподавател по ситар във Варанаси.

За пръв път пипнах ситар и беше прекрасно, магично, космическо усещане!

Самата поза на свирене е голяма мъка, поне за мен, но ако за няколко дни „усетя“ инструмента, ще бъде чудно вдъхновение. Джани сподели, че самият той 2 години е преодолявал болката при позата за свирене и начинаещите като мен непременно трябва да включат йога практика, за да свикнат по-бързо. 
Неговия ситар е 4-тия му поред, докато нацели хубав.
От утре имаме всекидневна сесия с инструмента за по 300 рупии на час. Основите.

21:00 Местните са много забавни – страшно смешно ми става когато искат да изразят нещо положително с главата – въртят я като онова кученце, което хората слагат в колите си. Предполагам, че това е силно изразено в Южна Индия и е просто неотразимо.

За вечеря съм в Peoples. Менюто е ориз биряни с пилешко – леко лютив ориз с много подправки и една чудна лемонана.  


Тук попаднах на импровизиран концерт с няколко инструмента. 

00:15 Е, няма такава вечер! Страхотно джамбуре се получи с Stefan от Швейцария (свири на hang drum, този в средата), Алекс и хубавата Анна от Русия (перкусии) и Michael от Франция (китара). Аз също се включих с още една китара:



17 Януари
Още една удивителна вечер!
Е, минах направо на вечерта...

Жалко, че трябва да затворят барчето Peoples. Причината е, че не могат да си платят глобата за нелегална продажба на няколко бири – около 2000$. А мястото е готино. Следващите мисли са след като изпих около 300 мл. отлежало частно вино от Украйна и пуших няколко пъти от лулата на мира на Щефан.

Aleja, сега се сетих за теб, тук цяла вечер едно момиче пее с нас и адски много прилича на теб – усмивката, очите (леко напушени и смеещи се), сексапила...да...ти си тук тези вечер и бях сигурен, че ще се появиш. Сега пееш една песен на The Carpenters – толкова хубаво, че всички замълчаха и обърнаха съзнанието си към нашата маса...

Един от мъжете в компанията е вече доста залян – разказа, че преди време бил паднал от скалата право надолу към брега и морето – „I was just tripping” Цяла вечер не спря да ръси бисери като „beauty..cous” (бютишъс) или „There was once a lady named Miss Leading and we always called her ‘misleading’ – игра на думи.
Голямата мисъл обаче беше на Щефан: 
Women are incredibly simple – treat a woman like a Queen and she will treat you like a King!”-„Жените са невероятно лесни – отнасяй се към жената като Кралица и тя ще се отнася къб теб като Крал“.


18 Януари

Събудих се късно, към 10:00 и отидох да хапна в любимия ми вегетариански ресторант Ootupura. Томи беше там и се уговорихме към 16:00 да отидем заедно до един храм наблизо – има фестивал с повече от 15 слона.
Към обяд бях на урок и Джани, както вчера, беше много гостоприемен. Довечера ще има концерт в Golden Beach resort – мястото, където се запознахме.

А сега – малко плажна терапия!




17:00 Фестивалът със слонове беше много интересен – имаше около 15-тина слона, още толкова камиони, накичени с всевъзможни цветни проявления на хилядите местни богове и техните аватари, една феерия от музика, танци и цветове:






Накрая бяха храмовите слонове, пъстро окичени:



Тук бяха и представителите на т. нар. трети пол.


Още в древния индийски епос Махабхарата се споменава третият пол. В Индия евнусите се наричат хиджра, като повечето хиджра са мъже, а не хермафродити. За себе си обаче говорят като за жени, така се обявяват и в официалните документи. Общо взето обичат да се самопоканват на всякакви празненства и да раздават благословии. Хората ги е страх от клетвите им и затова винаги им оставят кеш. Това се потвърди на няколко пъти във влаковете.




23:30 Индия отново доказва, че когато поискам нещо, то се случва..точно тук и сега.
Вечерта, след урока с Джани, отидохме на готината вечеринка на мястото с хамаците, градината и външния бар. Бяха се събрали доста италианци. Джани и един местен табла-музикант направиха няколко изпълнения заедно, но според Джани не се получи както трябва, защото табладжията свирил по-бързо отколкото трябва – в Карнатака-стил, който е доста по-различен от класическия Хиндустани-стил в Индийската музика, който Джани практикува.


Това, разбира се, не остави негативни впечатления у хората и всички бяха захласнати до края. Освен това, накрая се появи един музикант, който посвири на бас-китара и беше интересно да се чуе импровизация в стил рага-блус!

Тъкмо на това място се появи Петра от Чехия и веднага установихме, че отиваме на едни и същи места, при което тя реши да се добави към моята скромна компания и да попътуваме заедно. Готина девойка – има собствена биоферма в Чехия и отглежда почти всякакви зеленчуци само с екологични и чисти методи. Освен това практикува йога вече няколко години и й остава само да получи сертификат, за да може да предава това знание.

Тук Петра се учи при местния италиански гуру-джи – Фелипе (на заден план):



И неговата история е доста интересна. Преди доста години тръгнал с приятели с кола към Индия, защото искал да се занимава с йога – цели 2 месеца се мъкнали насам и в крайна сметка попаднал в ашрам при негов приятел-индиец. След още 2 месеца започнал да практикува йога. След това цели 9 години само си „играел“ с йогата и накрая й се посветил. Започнал да учи задълбочено и постепенно да преподава.
След масовия въртеж постигнахме договорка с Петра да имаме чисто приятелски отношения – това е много добре – снема излишно напрежение и от двамата.



19 Януари

Последен ден във Варкала. След закуската се отбих в Café del Mar да се видим с Анна и към 11:00 нахлух в стаята на Алекс (приятеля й), събудих го и си разменихме различна музика, снимки и записи от джамбурето преди 2 дни. Разбрахме се, че може да се засечем из Гоа.

Видяхме се с Джани – жена му Мар беше готова с продуктите за обяд, а ние посвирихме. Все още ми е доста трудно с позата и пръстите ми са понаранени, но изкуството иска жертви. Обядът беше невероятен - ориз с морски пресни деликатеси – големи свежи скариди и калмари. Джани се обади на неговия гуруджи във Варанаси и се запознахме и с него косвено. Тук се появи идеята да организираме концерт в София през Април - обещах им само да се прибера  да задвижа колелото.

15:00 Следобедният плаж е най-благ – музичка, страхотни вълни – бухаш се 2-3 пъти и си овъртян като в турбина. Този път бяхме и заедно с Джани и Мар, Петра, Фелипе и Симоне.

19:00 Последният час с Джани беше доста успешен – свирихме дори прости композиции от една специфична рага и все повече усещам инструмента – мисля, че ще си купя, стига да намеря качествен ситар! 
Накрая на вечерта подарих мартеници на гостоприемните домакини и си направихме няколко снимки за изповодяк пред къщата. 

Страхотни хора – ще ми липсват!





Водите на спокойствието


20 Януари

08:15 Тръгваме с влака към Колам.
Петра сподели, че в момента изживява мечтата си – хубав момент!


Поседнахме в купето и хората наизвадиха закуски и разбира се през 1 минута се предлагаше чай, кафе и вода. Много е прохладно благодарение и на големите вентилатори, които са по 3 на всяко купе.

В Колам пристигнахме към 09:00 и останахме 2 часа.Оказа се, че съм забравил правилния PIN на кредитната карта и вкарах 2 пъти грешен.За 3-тия не посмях и се обадих в България. От банката казаха, че картата блокира на 4-ти опит. Утре ще опитам пак.
Лудницата в града беше пълна, закусихме по една масала доса (masala dosa) и вече пътуваме за Алепи за по 30 рупии. 
Ето това е масала доса:



Пейзажът е осеян с канали и езерца, палми, кокос и малки селца.




Ще се опитам да не заспя...започнаха да се появяват и кравите, къде без тях в Индия. Около всяка от тях има по няколко бели чапли. Освен тях кучетата, хората, земята, всичко е кафяво.
...

В Алепи взехме рикша до пристанището и си намерихме нови спътници – Карстен от Германия и Мат от Швеция. Взехме дреболиики за хапване и наехме малка походна лодка за четирима за по 300 рупии на човек за около 4-5 часа обиколка из каналите на Керала.



Едно от удивителните места – 900 км. мрежа от езера, канали и водни пътища със сладка вода, редуващи се малки селца и оризови и палмови плантации, където човек попада в безвремието.


Беше феноменален следобяд!

Имахме бира и сенсиминя и бавно навлязохме в системата от канали. Постепенно от езерните канали стигнахме до малките водни улички и чувството за директен контакт с хората е много истинско. Хората на всяка къща бяха усмихнати, въпреки, че на ден покрай тях минават достатъчно много лодки с туристи и би трябвало да са отегчени от постоянното снимане и пулене на туристите. Перат и се къпят и мият в същата тази вода, в която се движехме и ние.










Тук най-много се усеща комунистическата система, която е  първата свободно избрана в света (през 1957 г.).


Магичният момент дойде, когато стигнахме местното училище – точно навреме. Всички деца се изсипаха от двете страни на малкия канал. Не мога да опиша еуфорията и блестящите им очи, когато извадих кутията с химикалките, които носех още от България. Беше фантастично – боричкаха се, пееха, свиркаха, всеки искаше по химикалче. Позакачихме се с поглед с едно местно девойче. Дори беше много обещаващо, докато цялото училище не разбра :)

След тази енергийна бомба минахме в големия канал между Колам и Алепи и гледахме прекрасен воден залез.


Двамата ни спътници утре правят тур с лодка-къща. Наели са си собствена такава за 7500 рупии (230 лв.) . Тази голяма лодка обикаля в бавно темпо из езерната система и човек може да се отпусне истински , да почете книга, да поспи или да не прави нищо. Тази лодка си има отделни стаи – кухня, спалня, веранда и персонал – готвачи, капитан и т.н.
Ще обмислим дали да не отидем и ние, но май ни идва скъпичко, а истинското усещане за мястото идва, когато се спуснеш с малките лодки в плетеницата от селца и улички, а ние вече го направихме.


На връщане към пристанището питахме капитана дали не може да спим някъде около каналите и веднага ни намери местна къща за гости и стая за 500 рупии със собствена баня и тоалетна. Петра заспа почти веднага, а аз съм на верандата:


Вечерях със семейство италианци и момчето им – готини скромни хора от Генуа. Тръгнали са натам, откъдето идваме ние. Менюто беше чудесно – домашни хлебчета, местен бял ориз със сос от над 10 вида зеленчуци, леща и чай. След вечеря се разприказвахме и италианците ми препоръчаха плажа Арамбол в Гоа. Домакинката също се оказа доста любопитна, поразпита кой откъде е, къде отива и обеща вкусна закуска :)





Западните планини





21 Януари

Събудихме се към 08:30 и домакинята беше готова със закуската – утапам (utappam) с къри сос – идеално за закуска. След час хванахме градския транспорт – обществена лодка, която за 3 рупии ни закара до гарата. Оттам взехме билети за влака до Каликут. Имахме около час време и тук беше решаващия момент с парите – на 4-тия опит уцелих PIN-на кредитната карта и се успокоих. 
Влакът беше почти пълен, но си намерихме местенца в купето и тези 5 часа и ½ се изнизаха доста неусетно – няколко чая, 2-3 албума музика, сладки приказки с Петра и спътниците в купето. 


Някои от тях бяха тръгнали за Делхи (4000 км път):


Някъде на половината път пейзажът започна да се променя и се появиха първите ниски хълмове и гъсти палмови гори – началото на Гатите (Western Ghats) или Западните планини, които започват северно от Мумбай, продължават успоредно на брега в посока югоизток, набирайки височина и завършват плавно в най-южната точка на субконтинента.

В Каликут бяхме в 16:30 и взехме рикша до автогарата. Там беше пълна лудница – никаква информация за заминаващите автобуси на английски и винаги объркващи отговори. След много лутане намерихме правилния автобус и успяхме да се внедрим заедно с тълпата. Добре, че ни помогна местен младеж, защото в движение разбрахме, че има ремонт по пътя и трябва да сменяме още 2 автобуса, за да стигнем до крайната цел – град Калпета, високо в планините.

След няколко часа безкрайно пълзене по криволичещите пътища, смяна на автобуси в тъмното и доста друсане набрахме сериозна височина и стигнахме в Калпета към 21:00. Бързо намерихме PPS Tourist House благодарение на книжката-гид Lonely Planet, Която беше мой безценен помощник по време на целия трип. Взехме стая за 540 рупии и хапнахме бързо в ресторанта. След това се уговорихме с рецепциониста за утрешния ден да ни осигури обиколка с джип на най-интересните места наоколо – те не бяха малко с това удоволствие струваше по 750 рупии на човек.

Послепис: Добре, че си взех тапите за уши – стаята е точно над главната улица и е шума невъобразим...

22 Януари

Събуждането беше моментално и в 08:30 закусвахме с по 4-5 малки бананчета и чай. Тогава се намерихме с Емануеле от Милано – и той тръгнал сам с инструмента си (hang drum), аналоговия си Nikon и плеър-касетофон от старите. Свеж пич, записва звуци от Индия и прави psy-ambient-chillout
Веднага се съюзихме и заедно с холандеца Йорис (Joris) направихме партия за джип-сафарито из най-добрите места около Калпета.
Потеглихме към 09:30 с водач, който почти не говореше английски. Първото по-интересно място беше водопад на три нива с най-висок скок около 15 м.:



Поразходихме се, поохладихме се и се поснимахме и потеглихме из склоновете – наоколо е пълно с чаени и кафени плантации:




На едно доста високо място спряхме до една скала, откъдето се вижда цялата долина и каньона. Идеалното място за медитация по изгрев-слънце:



Поканиха ни да опитаме местния чай и кафе и бяхме доста озадачени, когато ни донесоха пакетчета чай Lipton, както си го продават в магазините. Всички местни плантации продават продукцията си на Lipton, а парите, които получават в замяна на тежкия труд за нищожни.


Следващото място беше система от няколко пещери с древни рисунки в тях, но се оказа, че днес е неделя и целия индийски народ се беше изсипал да види пещерите. Казаха ни, че трябва да чакаме поне 1 час,за да влезем и решихме да го използваме на друго място. Поне опитах пресен кокосов орех за първи път – с млякото и меката бяла вътрешност:


След  добър местен обяд с тхали - най-срещаната и достъпна като цена храна тук, към 14:00 бяхме на входа на Wayanar Wildlife Sanctuary - природен резерват с обща площ от 345 кв. км., който прелива в резервати от съседните щати Карнатака и Тамил Наду.  

Обиколката продължи около 2 часа и имахме щастието да видим няколко семейства слонове, сърни, различни птици, термити и хиляди интересни растения. Казаха ни, че в парка имало около 100 слона и 9 тигъра.




Маймуните бяха в изобилие и доста крадливи и нахални.



Последната спирка беше гранитен храм отпреди 700 години с доста символи и мистика върху колоните. Много спокойно местенце в средата на града, може би единственото такова.




Починахме си малко и се прибрахме в хотела. Планът за утре е да се качим на най-високия връх в района – Chembra peak.



Очертава се преход около 5 часа в двете посоки и след това да хванем автобус за 4 часа до Майсор.  Да видим...


23 Януари

Трудно ставане. Събрахме се с Joren и Corey (канадка от Монреал, която срещнахме късно снощи) и взехме автобус до последното градче в подтъпите на върха на 10 км от Калпета. Оттам се събрахме всички в една (!) рикша и се заклатихме по разбития път към пункта за върха. След 7 км из чаени и кафени плантации и заплащане на пропуските (250 рупии на човек) стигнахме стартовата точка – около 1000 м надморска височина.


Прикачиха ни и водач – местно момче с говорен дефект. Каза, че водел групи към върха всеки ден и направо тичаше нагоре. Пътеката беше доста стръмна и ронлива. След първата височина стигнахме до плато с езерце, от което много добре се виждаше долината:







След кратка почивка продължихме и след около 90 минути бяхме на върха.
Доста ветровито място, много зареждаща гледка и 20 минути дрямка:




Връщането ни отне около 80 минути и долу вече се усещаше жегата. В хотела си взаехме довиждане с Corey и Joren и към 16:00 бяхме готови за път.

Почакахме на спирката около час и добре, че едно местно момче ни помогна  – остана с нас докато не се качихме в правилния. Тук, за да се справиш с хаоса на автобусната мрежа, трябва да попиташ минимум трима човека кой е правилния бус. Ако получиш 3 еднакви отговора, значи това е твоя. Ако не – питаш още.
Като се замисля, така е с всяка информация, която искаш да получиш тук.
Пътуването до Майсор беше доста приятно. Бяхме на седалките зад шофьора и почти празен автобус. Към 21:00 пристигнахме в Майсор. Градът изглеждаше много жив и отворен откъм пространство.


Усещахме, че би било добре да прекараме няколко дни тук, но Хампи ни зовеше.
Взехме билети за нощния автобус до Хоспет, а Хампи е само на няколко километра оттам. Нощния автобус беше изненадващо удобен. Седалките се сваляха почти до положение „легло“ и успяхме дори да поспим няколко часа, въпреки друсането.



Безвремието на Хампи



24 Януари

Сутринта към 07:00 бяхме в Хоспет, взехме нов автобус за около 30 минути до Хампи. Прекосихме  реката с лодка и след дълго лутане намерихме стая в един от комплексите за гости. След тези 15 часа маратонско пътуване имахме нужда от малко сън и ни дойде много освежаващо. 
По обяд направихме първа разходка покрай реката. Там започнах да усещам мястото – реката спокойно носеше надеждите и мечтите на хората от долината. Много, много спокойно място. Времето се забавяше...



Хампи изненадва дори и най-подготвения за чудесата на Индия пътешественик. Само въображението може да поеме и осмисли едно от най-интересните места в Южна Индия. Толкова много има за гледане и обикаляне тук, че ти се завива свят. Древната легенда разказва, че тук е родното място на мог Хануман,а  през 15 век това кътче е било столица на приказната империя Виджаянагар. Виджая значи победа, а нагар - място. Тогава Хампи се разпростира на площ от 25 кв. и е столицата на една от най-могъщите и големи империи в света, простирала се от Бенгалския залив до Шри Ланка.
Това, което е останало днес от целия този блясък, са пръснатите повече от 500 дворците и храмовете, повечето от които опустошени и ограбени от мюсюлманското нашествие в средата на 16 век.
Хампи е град паметник, включен през 1986 г. от ЮНЕСКО в списъка на културното наследство на човечеството. 
Съчетанието на извънземен пейзаж, мащабния комплекс от храмове и прилежащите постройки, свещената река и удивителните хора, които се събират тук, правят мястото магично.
В момента Хампи е малко селце с население 1500 души, които живеят благодарение на туристическите напливи, а на празника Шиваратри се събират хиляди богомолци на поклонение в храма Вирупакша, едно от най-светите места в цяла Индия, посветено на Шива.


По пътя обратно от реката хапнахме папая и се запознахме с нов приятел – Мурали. Местно момче, доста весел и контактен, с много правилни черти, собственик заедно със семейството си на къща за гости „Murali”.  Мурали завършил туризъм и е един от малкото гидове в района, в който винаги е живял. Качихме се с китара на скалите и се порадвахме на залеза:


Отгоре се виждаше долината, някога дъно на море. След вулканично изригване се образували хълмове и хаотични редици от големи скали във всякаква форма, пасващи по странен начин , множеството храмове от преди 700 години и днешните оризови и бананови плантации.




Местните неизменно свързват цялата история на долината с легендарния епос Рамаяна, написан преди новата ера и оказал дълбоко въздействие върху културата на Индия. Неслучайно най-свещения храм в околността е този на бога на маймуните Хануман. Накратко историята започва с любовта между Рама (човешко въплъщение на бог Вишну) и Сита (най-красивата дъщеря на царя на Косала) и последвалото им изгнание. Рама, Сита и Лакшмана (брат на Рама) пресичат река Ганг и отиват в гората. Те намират идилично място, за да установят своята обител. Всякакви цветя, вкусни плодове и прекрасни гледки, както и съвършената любов правят мястото им рай на земята. 
Един ден сестрата на демона Равана, Сурпанакха, вижда красивия Рама в гората и се влюбва в него. Приемайки формата на красиво момиче, тя се опитва да го съблазни. Рама отказва и я насочва към Лакшмана, който също я отблъсква. Разгневената Сурпанакха обвинява Сита за неуспеха си и се нахвърля върху й с истинската си демонична форма. Лакшмана спасява Сита като отрязва носа и ушите на Сурпанакха. Тя отлита при своя брат и му се оплаква. Равана решава да убие Рама и да отвлече Сита. Той привиква на помощ демона Марича, който се превръща в златен елен и когато Сита го съзира, пожелава да го притежава. Тя моли Рама да го залови и след като той тръгва, Марича примамва Лакшмана, викайки за помощ с гласа на Рама. Лакшмана е уверен, че Рама е непобедим и отказва да тръгне, но по настойчивата молба на Сита, се съгласява. Преди да я напусне, начертава кръг около нея и й казва, че ще бъде в безопасност, доакто стои в кръга. Равана се приближава към обителта в облика на престарял мъдрец и моли Сита да му даде малко храна. Отначало Сита се колебае дали да напусне кръга, но накрая се съгласява, за да даде храна на стария човек. Тогава Равана я сграбчва и се втурва към летящия си кораб.
Връщайки се в обителта, Рама и Лакшмана започват издирване. Стигат до долината отвъд Хампи и тогава се срещат с Хануман, Хануман много обичал Рама и му помага да открият и освободят Сита и да победят злия демон Равана.
В тази чест бил построен и храма:


Рама на раменете на Хануман в битката с Равана:




След добра домашна вечеря заедно с родителите на Мурали, се качихме отново на скалите и попяхме и погледахме звездите – тук небето е необятно. Беше доста забавно – научихме най-актуалните лафове:
Samesamebut different” – правилния отговор и обяснение на всяко сравнение :)
24 hour full power, no toilet, no shower” :)
Имаше много неща, които обсъдихме на и тримата се съгласихме,че животът на всеки от нас е книга с празни страници, които трябва да изпълним с цветове всеки ден и да помагаме на другите хора да попълнят техните страници...и да не забравяме кафявия цвят. И така...Dont WorryBe Hampi!



25 Януари
Магичен ден!  Специален ден!

Сутринта се преместихме в къщата на Мурали и прекосихме реката. Един младеж ни предложи гид-рикша срещу 250 рупии на човек за 5 часа и решихме, че е добра сделка – вече напичаше много сериозно а тази обиколка е около 25 км.
След първите няколко храма и руини осъзнахме колко величествено място е било това – огромна територия с множество комплекси, повечето от които разрушени от мюсюлманските нашественици през  14 век...Има и доста запазени, които си заслужават всяка рупия. Символи, богове – лотос, змия, слон, крава, хора, лъвове. Трябвало е истинско майсторсво и огромно търпение, за да издялат до такова съвършенство масивния камък.








Най-впечатляващ беше храмът Витала с каменната колесница, теглена от слонове и тежаща повече от 20 тона. Преди години е била подвижна, което говори за изкусните майстори-инжинери, които са я конструирали преди векове. 


Опитах да я подкарам, но явно ми трябва по-стабилна закуска:



Пообиколихме още няколко интересни места – храма на Лотоса:


Къщата на слоновете – 11-те слона на царицата:


Към 15:00 вече бяхме позавършили обиколката на по-далечните храмове и хапнахме по една спаначена супа, салатка и наан със сирене.
След това се пуснахме до най-близкия обект, точно над пазара. Там гледката към централния храм е най-добра:




Веднага след това срещнахме двама възрастни мъже, явно повече просяци, отколкото светци, но този момент ни се стори много специален, снимахме се с тях и получихме благословия:




След минутка погледнахме към двора на главния храмов комплекс в Хампи – храмът на Вирупакша и точно тогава се отвориха вратите, сякаш подканвайки ни да надникнем. Имахме около 50 минутки до последната лодка, която да ни прекара обратно през реката. Тогава се появи Венци – много слабичък мъж, професионален гид, който просто ни понесе из храма, пълен с информация. Веднага с влизането ни запознаха с Лакшми – усмихнатата и добра слоница, пазителка на храма:


Благослови ни, поставяйки хобота си на главите ни.
Преминахме през различни постройки и запомних, че главната кула е третата по височина древна сграда в Индия – 53 метра. Единият храм в комплекса е най-стария в района – построен е около 10 в. сл. Хр., а олтарът вътре е най-свещеното място тук – датира отпреди 4000 години. Едно място обаче ми се запечата в съзнанието – в една от стаичките на по-малкия храм имаше прозорче, което гледа към голямата кула, отстояща точно на 200 м. От него. Светлината влиза в стаята и образува кристално ясен, обърнат образ на голямата кула. Страхотна проекция, напълно естествена, без огледала и лещи – древна техника за пречупване на светлината (camera obscura) и е наистина уникално да се види колко напреднали са били преди толкова векове.
Това ме навежда на мисълта за убиването на науката и светското изкуство в средните векове и безсмисленото съзерцание в една изродена религия. Но това е една прекалено обширна и дълбока тема, която не искам да засягам тук и сега...

Трудно ми е  да обясня какво изпитвахме след  посещението в храма, но се чувстван лек, истински щастлив, напълно освободен...



На излизане от храма получихме нова благословия с по три бели черти на челото, символизиращи началото (пробуждането), съзидателното и разрушението и след още няколко минути лекция от нашия гид побързахме да хванем последната лодка.

Залезът беше чуден – този път на реката:


Вечерта мина доста лежерно. Бяхме с цялата фамилия Мурали в chill-стаята – китарка, музика, свещи, карти и усмихнати хора.



26 Януари
Нов ден. Нова страница. Нови цветове. 

В лодката сме, прекосяваме реката и се запознаваме с Матей и Андреа от Чехия и още една двойка техни приятели. Всъщност това са първите източно-европейци, които срещаме из Индия. 
Прекарахме целия следобяд с тях. Беше адски топло и се качихме на Shiva Temple - най-високото място от страната на Hampi Bazaar:


След спускането и непрестанното следене и погледи от групите младежи (вероятно заради русата чехкиня с къса пола), бяхме спасени от градусите от две малки момчета. Качиха ни в нещо като огромна черупка на кокосов орех – кръгла мини-лодка – и им костваше доста усилия да ни докарат до нашия бряг нагоре по течението.


Погледът от реката към брега разкрива неочаквани интересни картини:





Днес е национален празник и във всички храмове има много хора. Прави впечатление, че са от по-низша каста, но все така цветни и екзотични:


Малко по-късно отидохме да видим чехите и се оказа, че пътуват със стар Амбасадор – бялата птица...като в Куба и Buena Vista Social Club.


Вътре тапицерията с плюш на цветя и много позитивен кич. Най-забавното е като включиш задна скорост автоматично засвирва песента Ламбада.
Вечерта беше спокойна и лежерна. Поговорихме си повече с Чинни, сестрата на Мурали. Много умно момиче на 21 години, с невероятни очи и златни ръце. Направи страхотна дреха от три части от новото й сари.


Заедно с нас при Мурали живеят и няколко израелци и три момичета от Украйна и всички обсъдихме колко е хубаво, че тук е на почит директния контакт, навън, животът кипи на улицата.





27 Януари
Ставане в 04:30...и пак лягане..
Ставане втори опит в 04:50 – рано е..пак лягане..
Ставане трети опит – 05:25..може.

Мурали старши ни закара с рикшата си пред арката на входа в подножието на храма на бога на маймуните Хануман и с Петра се заизкачвахме по тъмно. Около 700 стъпала ни деляха от върха. Не ги усетихме. Беше още свежо и бяхме на при храма върха на скалата точно за изгрева. Храмът е сравнително малък, но много важен и свещен за местните (намира се на върха на хълма):


06:25 – Изгревът. Будни маймуни и почти никой наоколо.





Пазителите на храма:



Закусихме с остатъците от банани, които не успяха да откраднат маймуните и се прибрахме обратно в селото. Следобяда изпратих Петра до автобуса за Мандрем, Гоа – отива там, за да изкара йога курс и да получи сертификата, който ще й позволи да преподава.
След това отидох заедно с Андреа и Матей на планинското езеро на около 10 км то Хампи – прекрасно, чисто сладководно езеро с хладна водица. Изкъпахме се и поплувахме на воля.


Матей и Андреа са професионални певци-музиканти в Чехия, при това доста известни. Матей ми обясни, че трябва да снимат клип с нея към новата им съвместна песен и ме покани да им помогна с GoPro камерата. Беше невероятно топло, но заснехме няколко страхотни кадъра, а и се забавляваме много заедно...






28 Януари
Общо взето през целия ден пак бяхме с Андреа и Матей, обикаляхме скалите и пущинаците, снимахме и се забавлявахме. Отидохме и на плуване на езерото.




Вече е надвечер и чакам нощния автобус за Гокарна (Gokarna).
Чао Хампи!



Гокарна - плажна терапия




29 Януари

4 часа студ в нощния sleeper бус заради климатика, 1 час чакане в нищото, още 1 час преход с мини-бус и към 04:30 се озовах на плажа Ом в Гокарна. Тук най-добрия приятел се оказа спалния чувал. А исках да го оставя в България! 
Подремнах 2 часа и слънцето ме събуди – сигурно знаеш усещането на първите слънчеви лъчи, когато спиш направо на пясъка.

Пообиколих плажа, разгледах местата за спане и намерих едно бунгало за 200 рупии на вечер, което е около 6-7 лв. Не е нищо особено, направено е от бамбукови основи и вплетени палмови и бананови клони и листа, но има най-основното – легло, комарник, вентилатор, ток и малко шкафче. Всичко това в бананова горичка зад самия плаж. Бижу!


Поспах 2 часа и станах по обяд. Днес е неделя и в Индия има национален празник. Плажът е пълен с индийци, малко шумно и доста весело.
Запознах се с Лейла – французойка от алжирски произход. Свежа девойка, работи като съветник на кмета на малко градче до Париж.
Към 15:00 тръгнахме на разходка през скалните пътеки на юг. Първо се разкри плажът на Полумесеца (Half Moon beach) – съвсем малко плажче с едно заведение, няколко къщи за престой с десетина обработваеми градинки и готини хора наоколо – от тези, които стоят тук минимум месец.


По-нататък следва козя пътечка точно над скалите със страхотни изгледи към морето и брега.Последния от четирите плажа, най-отдалечения, е Райския плаж (Paradise beach) – същински рай за хипитата, лагеруващите и по-екстремните приключенци. Чуден малък плаж, голяма площадка за лагер, над нея оазис от 20-30 палми и хамаците към тях.


Само едно заведение и това е, не съществуват къщи за гости и каквито и да било постройки. Само палатки и тенти. 15-20 човека с музикални инструменти и песни, слънце и блажена обстановка.

        
Малко футбол на залез слънце, пресен кокос и ананас и прекрасен залез – идилия!






На вечеря хапнах малко. Коремът ми създава проблеми в последните часове и не можах да заспя дълго време. Взех едно хапче и се надявам да не е сериозно. Имам си компания само за през нощта – едно куче спи под леглото и към сутринта си хваща плажа.



30 Януари

Сутринта се събудих от корем – нямам външни проявления на проблем и като цяло се чувствам добре. Явно просто ми трябва един ден пълна почивка.
Джани ми е изпратил контактите на майстора, който изработва ситар в Мирадж, щата Махаращра. Сега обмислям вариантите за пътуване през Гоа към Мирадж и накрая Мумбай. Сега ще се отдам на плажуване – цял ден!
Е, ако не си виждал плаж в Индия, очаквай неочакваното. Очаквай да делите хавлия с малка и не толкова малка крава или куче, очаквай няколко любопитни местни глави надзъртащи това, което четеш, пишеш или рисуваш.





Дам-дири-дам-да-да-диридири-диридам...трудно е да се изрази музиката с думи.
А как тогава се изразява с цветове? Към музиката добавяме думи, но те са само допълнение. Тогава за какво са ни? Нима не можем да общуваме без думи?
Аз понякога мога...и ти можеш, усетил си го нали?
Тук се усеща много...

Ако чуеш най-добрия табла-музикант и синхрона му с партньора му на ситар, който му диктува звуците, може би ще си близо до отговора.

Днес  е първия ден, в който наистина съм сам. 
Самотата е градивна.
Почти залез е.
Притихнали лодки.
Самотна палма на скалата.


Мустакат лежи прав с вода под краката.
Оранжево, жълто, червено, лилаво, синьо.
Прекрасни сарита
И цветя в косите.
Снежни зъби,
Усмивка на игра.
...
Бели потници,
Тъмни панталони,
Черен поглед,
Директен.
...


Индийките не влизат в морето – само до колената. 
Момчетата им носят лодка и кану. Колко по-естествена е играта тук. Той е в кануто и дърпа лодката, в която е тя. 
Никаква физическа близост...само с погледи и без много думи.
Морето и само те. 
Без думи!
Намирам се, че слушам повече, отколкото говоря. Казаха ми, че съм тих човек...Мурали, приятелю!








31 Януари

Явно съм проспал вечерта. Събудих се в 07:30. Имах неспокойна нощ – битка с 983-те горски мравки около леглото ми. Свеж душ и потеглям към градчето през плажа Кудли.
Хванах скалната пътека точно над морето. Имаше много хубави местенца с интересни скали и множество раци.




След около час все пак достигнах Кудли и още 20 минути до Гокарна.


Гокарна е малко градче, свещено за хиндуистите, с множество храмове и свещено езеро в самия град, много спокойно местенце. Именно затова хората обичат да идват тук да релаксират от туристическите места в  Гоа или бягат от Хималайската зима.
Тесни улички, много цветно и спокойни, добронамерени погледи.



Магазинчета за всичко и всеки. Тук имаше доста крави. Взех да свиквам с тях. Някой във влака каза, че в Индия били повече от хората.


Тук вече заприличваше на Гоа:


Свещеното езеро:


Понапазарувах и вече приличам на местен чужденец.


На връщане отново разбрах, че Индия просто поднася това, което искаш – пред мед беше залепен плакат за фестивал на о-в Сейнт Мери (StMary – Coconut Island), на няколко часа път на юг, близо до Мангалор. Участници са имена като Juno ReactorVibraspherePrem  Joshua и т.н.


Няколко пъти досега си мислех за транс парти и ето – не ми се налага да обикалям из Гоа.




01 Февруари
Namaste! От Half Moon beach.

Спускаш се от скалата и попадаш в едно от най-лежерните барчета на света – реге музика и моренце.
Лека индийска закуска – за пръв път опитах ласи (Lassy). Много свежо питие с мляко, кокосов и бананов сок в микс.


Полазиха ме моите приятели от плажа – момчето с бижутата и другаря му. Както всеки тук иска да сменяме електроника. Каквато имам – стар телефон, слушалки, емпе3 плеър и каквото дойде...Каза, че моментално може да ми намери жена – взе да звъни някакви телефони и накрая „В Индия всичко е възможно...“ Бил ми намерил момиче, с кеото да си отида в Европа :)
Много лежерно барче – Cypress HillThe FugeesMarley…перфектното настроение.

Тук често прекъсва тока, поне по два пъти на ден и задължително по залез слънце – точно навреме.

Power on и още малко лежерна музичка.

Следобядът също беше толкова приятен – посвирихме с двама французи и на връщане към плаж Ом се отбих през първата къща за гости на плажа за една любима лемонана.
Там се запознах с Янис от Солун и неговите авери. Видяха мисе прекалено изтрещели, но предполагам на партито на острова ще бъдат само такива.


Вечерта се докоснах до два нови за мен инструмента – диджиридуто много бързо ми пасна и схванах начина, по който караш устните да трептят в отвора на инструмента, но там трудното е техниката на дишане, с което се прави постоянен, продължителен звук. Изисква доста време и тренировки на мокро с кофа вода :)

Другият инструмент и бръмчалката за уста – вибрираща пластина. Него го усетих доста по-бързо и заедно с компанията около огъня направихме добра импровизация с две диджиридута, два барабана и една жужалка. Едното момче беше от Англия, от мястото, откъдето оригинално са фамилията Бегинс ( от „Властелинът на пръстените“). Разказа ни, че там наистина било толкова зелено и свежо и пълно с древни гори наоколо. После се отключи и заразказва, че идва тук, защото било по-спокойно. Разкри цялата грешност на банковата система, цялата чудатост и това как може влияем на молекулите на водата с мисли, за някакви експерименти на китайците и въобще покри всички конспирационни теории, които можеш да намериш в интернет. Искал да живее в общност на някой остров и имал предложение – успех!





02 Февруари
Доста се изпържих днес. 

По пътя към града хапнах тали и по препоръка на Джани си взех няколко пакетчета Electral – много добра добавка минерали. Взима се някъде 2 седмици след като кацнеш в Индия.

Вече и аз си имам бръмчалка – идеалният малък инструмент. Петра ми изпрати смс, че смята да идва насам за уикенда от Гоа, но пък аз мисля да потеглям към остров Сейнт Мери. Цената на феста е малко солена, но съм сигурен, че ще си заслужава.

Чао Гокарна!



Пролетно парти на Кокосовия остров





03 Февруари

Спасих се много рано от Гокарна – към 5 сутринта...хванах влака и към 9 бях в Удупи. 
Там се запознах с две момичета, хапнахме и хванахме рикша до Малпе (Malpe) – пристанището, от което се поема към острова. Тук започна голямото чакане – цели 3 часа трябваше на организаторите да осигурят лодка за всички хора. Накрая, към 16:00 се озовахме на острова.

Сейнт Мери е първото място, където преди повече от 500 години акостират 4-те кораба на Вашку да Гама и за първи път стъпва европейски крак. Оттук тръгва колонизацията на Индия и разпространението на подправките, дрехите и културата на Индия по морето към Запада.

Островът е сравнително малък, с няколко десетки палми и причудливи скали:


Фестивал няма  - няколко палатки, стотина ослушващи се индийци и още толкова интусиасти.


Вечерта имаше шоу от местни артисти – най-вече перкусии и много маски и танци.
Най-хубавото от деня е, че намерих готини хора, с които си поделяме палатката – Мая от Израел.


Много блага девойка с изразителен светещ поглед и кафяви очи – веднага се надушихме.

След нея се появиха трима нейни познати –
Юри и Паула от Израел


И Джулия от Австрия


Вечерта беше много весела покрай палатката, появи се и Айриин от Щатите.



След няколко питиета и други замайки се отдадохме на сладки сънища под звездите.





04 Февруари

Събуждам се от вой на безброй гарги. 
Отивам да плувам.



Двайсетина палми, интересни скали с още по-интересни правилни форми и около 200-300 човека, очакващи индийски транс-фестивал. Голямо чакане пада – Shanti shanti








05 Февруари

Какво събуждане само! Pistolero и Juno Reactor – на живо! Много силен момент! Даже не разбрах как стигнах до сцената, но потанцувах почти насън.




Някога бил ли си на демо-фестивал? 
Ето това имаме тук – индийска му работа. Опитвам се да взема само положителното, но няма как да спестя тъжната картинка на хиляди боклуци из целия остров – резултат най-вече от неинформираните индийци, които бяха дошли на дискотека вчера вечерта. С онези лъскавите тениски и дънки, познати повече от наашите чалготеки.Много краен микс между тях и хората, познаващи добре този вид парти и хипитата, дошли на фестивал сред природата. А повечето от тях пък са доста скъсали – единствената повтаряща се тема е: хайде да намерим acid, колко е яко непрекъснато да си вдървен от пушене на chillum и т.н. Общо взето повечето хора прекарват 3 дни в безтегловност и малко танци...



За мен новото бе, че опитах малко чист екстракт от гуарана – малко допълнителна енергия. Тук се продава свободно в аптеките.
Вчера към групичката ни се присъедини и един естонец. Разказа ни, че парти културата в Гоа започнала преди 30 години, когато Джон Ленън отишъл на място близо до Арамбол (плаж в северна Гоа) и седнал под едно баняново дърво. Тогава усетил силна енергия на самото място и това го вдъхновило за много от най-хубавите му песни.

Мисля, че отново трябва да поема по пътя си...но преди това да потанцувам малко.
Е, получи се парти поне за два часа – най-горещите през деня. Без сянка. Момчетата от Highlight Tribe се постараха доста и зарадваха хората, които чакаха три дни за нещо подобно. Имаше и ситар и табла и диджириду и много други перкусионни инструменти. Доволно.

Веднага след това си взех бай с групата и чакам лодката за Малпе. Дано се добера до Гоа днес.

Е, почаках около час лодката, след това направихме цели две прекачвания в други лодки незнайно защо и към 17:00 бях на твърда земя в Малпе. Там ме видяха две местни момчета, които са ме запомнили от феста и ме метнаха с мотора си до автогарата. Срещу 6 рупии и 15 минути бях в Удупи. Взех рикша до гарата – доста е безлюдно тук. Служителят зад гишето ми обясни, че Конкан Експрес, който ще ме остави близо до Палолем (Palolem beach) в Гоа, тръгва от Удупи в 01:00 през нощта, което значи, че имам 7 часа свободно време. Е..да видим какво ще се случи.

21:30
...стоя във фоайето на хотел Kediyoor и чакам...чакам да се появи (даже не знам как се казва) един познат от фестивала. Оставих си раницата в стаята му и прекарах 3 часа в едно интернет кафе отсреща. Тъкмо прехвърлих снимките от уикенда и заредих телефони, кемери и апарати. Пича разказа, че ме бил запомнил от острова и много ми похвали Палолем. Аз пък му похвалих Хампи, закъдето беше тръгнал с приятелката си. Нещо не беше добре момчето. Каза, че го боли стомаха и тряба да поспи. Дадох му Electral – дано му помогне. И аз трябва да пия една доза след цялата пот, която оставих днес на острова.

Между другото Uri от Израел, който делеше палатка с нас, беше единствения с проблем от комарите, който срещнах досега. Имаше около 10-ина рани, които се инфектирали от друга малка раничка от порязване и преди няколко дни бил почти в треска. Сега се лекуваше със собствената си урина и тигров балсам и вече изглеждаше доста по-добре като изключим тоталния нокдаун всеки път като пушеше или взимаше acid.

Сетих се за Гокарна. Петра ми писа, че ще бъде там. Алекс и Анна също от утре са там. А и Мая от Израел ще се насочи натам. Едни от най-готините хора, които срещнах през това пътуване, ще бъдат в Гокарна...замислям се. А като се замисля, огладнявам достатъчно много. Чакам още 5 минути и отивам за храна...

22:30
Едно вегетарианско тали и съм спокоен. Качих се до стаята на двамата познати от остова, взех си раницата и към полунощ бях на гарата.




Палолем - докосване до Гоа



06 Февруари

Пътуването беше истински героизъм. Нямаше никакво място и споделихме местата между купетата до тоалетните с 3 рускини и един руснак. Наложи се да стоя прав първите 2 часа и вече чувствах подуване на левия крак. Все пак успях да поседна на раницата и в 05:30 сутринта слязох на гара Canaconа. За още стотина рупии бях на плажа Палолем. Изглежда ми огромен в тъмното..
За втори път след Гокарна опъвам чувала и буквално отлитам в съня си.

Към 08:30 се поразведрих, събрах си нещата и набързо намерих добро местенце за спане – най-чистата стая, която съм имал досега, със собствена баня и тоалетна. Собственик е Санджай, държи и малко ресторантче, естествено с най-хубавата кухня на плажа. Освен това държи и малко магазинче и върти още куп дребни далаверки.

Пообиколих плажа и ми направи впечатление колко туристическо място е тук – нищо общо с Гокарна и Варкала. Сигурно има стотина комплекса и барчета из целия плаж, но силната музика след 22:00 е забранена от полицията.




23:00
Колкото повече слушам ситар ( в случая Ravi Shankar) , толкова повече ме докосва. Искам ситар!




07 Февруари

Със ставането си наех скутер за 150 рупии за целия ден и намерих банкомат за кеш. След това се видяхме със Санждам, който бе така добър да вземе скъсаните ми панталони и даде на една негова роднина да ги закърпи. Откакто съм тук му се доверявам за всичко и най-вече за храната. Вече два пъти на вечеря ме убеждава да опитам различни видове риба с гарнитура и едната вечер полешко роле със зеленчуци – превъзходно сготвени! Вчера опитах и индийска закуска – 3 малки хлебчета, гарнирани със сос от зеленчуци и картофи с малко къри – отново много вкусно и питателно.

Тук плажът е много широк и ясно се вижда разликата в нивото на водата при прилив и отлив. Ще опитам да направя timelapse по залез слънце. Тогава водата от рекичката, което се влива в морето, обръща посоката си.

По време на разходката из плажа най-неочаквано ми умря фотоапарата. Дава lens error и дотам...Никакъв рестарт не помогна. Във форумите за Canon прочетох, че няма шанс. Гадно!
По-късно отидох в една агенция за билети и там ми обясниха, че няма как да си взема билет за Мирадж (Miraj), щата Махаращра, където е майстора на ситар, освен, ако не отида и директно си купя билет от гарата в съседния голям град Мадгао (Madgao).

Речено – сторено. Оставих скутера, хванах влакчето и след час бях в Мадгао. Издадоха ми билет за Мирадж за след 2 дни и спокойно си зачаках обратния влак. Тук на сцената се появиха две рускини и един французин, тръгнали за Гокарна и всички вкупом изпуснахме правилния влак, мислейки, че не е този, а следващия. Те си хванаха такси до Гокарна, а аз се ориентирах бързо и с междуградски автобус все пак се прибрах към 17:00. Отбих се до един часовникар, разглобихме фотоапарата, сглобихме го пак, но безрезултатно – все същата грешка.

След превъзходна вечеря направих един тур из плажа на свеж въздух и към полунощ бях в леглото. Утре ми остава единствения пълен ден за обикаляне само из Палолем и околностите.


08 Февруари
Обиколка из Палолем и околностите с летящия юмрук на Буда – малко наточено скутерче.
Първо оглеждам плажа Патнем (Patnem beach) – около 2 км плаж, доста по-спокоен от Палолем.В двата му края има идеални местенца с бунгала с хамаци отпред – фиксирам ги за другия път като дойда насам.


Ще ми се да отида до плажа на Пеперудата (Butterfly beach) , който се намира на остров близо до Палолем, но пък лодката дотам струва 1000 рупии и е скъпичко за сам човек.

Карам около 30 минути, за да достигна до следващия плаж на север от Палолем – Агонда – може би два-три пъти по-дълъг и широк и толкова безлюден и спокоен плаж.

Става напечено (12:00 наобяд) и потеглям обратно към Палолем.
16:00 Водещата ми мисъл днес е да си направя татуировка. Тъй като камерата ми умря, а и мислено вече я отписах, може да я изтъргувам и да доплатя малко за татуировката – всичко около 130 лв.  Основата са три различни китари с ключове сол към тях. Ще има и добавка – думата музика на хинди над китарите – за баланс. Идеята е основана на хармонията, която носи на хората музиката като цяло. Ще видим какво ще излезе, но чувствам, че я искам преди да си тръгна. С момчето от студиото се разбрахме към 19:30.


Трябваше на идване насам да събера част от старата техника, която залежава в нас – камера, фотоапаратаи, телефони, mp3 плеъри – напълно възможно е да изкарам още един месец , ако ги продам тук. Всичко може да бъде спазарено и пласирано. „Some small business”, както казват местните..



23:25
Вече си имам вечен спомен от Гоа.

“Tattoo is like love – it hurts when it bleeds, but  feels  good from inside and lasts until your end time” .

Цялата процедура отне около 3 часа и не болеше много. Мисля, че се получи добре – балансирано и ненатрапчиво. Снимката е от телефона и не е идеална, но все пак дава визията:





На лов за ситар & последна спирка - Пуна




09 Февруари

На гара Canacona съм. Следващата цел е Мирадж, щата Махаращра. Очертава се дълъг ден, съвсем нормален за повечето, тръгнали на път в Индия.

Денят започна рано за мен и за Санджам – май само аз останах на това място, но кухнята им е зашеметителна. Санджам ми помага с каквото може – информация, дребни услуги и при това безплатно. Вече бях свикнал с многобройните просещи и тези, които привидно имат добър социален статус и не приличат на просещи, но в момента, в който видят бял човек, вадят дясната ръка и тъжния поглед.

Към края на пътуването вече усещам, че мога да изключвам външните фактори около себе си – шум, мръсотия, всякакви стресови обкръжения – и да се концентрирам върху моите си дейности и мисли.

Тази гара е от приятните – малка и спокойна. Прилича ми на тази в Добринище :)

Намерих си много добра шапка – ръчно плетена от коноп в Непал:


Прави впечатление, че дрехите от Непал са от по-качествена материя – чист памук – и са на същите цени като индийските, които са микс от изкуствена материя и памук.

Татуировката е добре засега – 3 пъти дневно се маже със сребърен нитрат и вазелин. 
Потеглям.

23:56
Вече съм в Мирадж. 
Във влака срещнах мъж, който живее тук и ми препоръча хотел на няколко минути от гарата. Пътуването беше спокойно – страхотни гледки при изкачването на Западните Гати – дълбоки проломи и влажни гори. За пръв път се появиха и будисти на някои от спирките по пътя. Имах си резервирано място и даже поспах 2 часа на горния етаж на влака.

Хотела е средна класа, но е  почти пълен и едвам си уредих стая за 800 рупии, което си е двойно на всичко досега. Е, имам си преддверие, стая за дрехи, баня и тоалетна и телевизор – нищо, което ми е истински нужно.



10 Февруари

10:20 Приключението продължава. Намерих къщата и работилницата на майстор Наим (Naeem), но братята му казаха, че заминал на музикален фестивал в Пуна (или старото Пуне)на около 6 часа път с автобус оттук, в посока Мумбай. Чухме се по телефона и се разбрахме да хвана следващия транспорт за Пуне, а той щял да уреди всичко за интрументите.

И преди ми направи впечатление, но сега се сещам да го напиша – каквато и спешна работа да имаш, първото нещо, което ще те попитат сутрин е : „Закусил ли си? Пил ли си чай?“ Чак след това  може да започне работата.

Братята на Наим ме качиха на автобуса за Пуне и срещу 250 рупии трябва да съм там към 16:30 следобяд. Пуне е съвсем близо до Мумбай, а и 3-дневен музикален фестивал звучи много обещаващо. Може пък да остана в Пуне до края на пътуването си...

14:00
Днешното пътуване е доста контрастно – автобусът е пълен с хлебарки и през няколко минути се налага да ги махам от краката си. На всяка автогара мизирмата на урина е всепоглъщаща. От друга страна пътят по средата е изпълнен с много красиви и уханни цветя – розови, оранжеви и жълти. Навън не се диша. Все повече се удивлявам на женски сарита – иска ми се и жените на Запад да носят такива разноцветни, ефирни дрехи.

Пристигнах към 17:00 и веднага отидох до мястото, където се провеждаше фестивала. Намрихме се с Наим – оказа се симпатичен млад мъж на моята възраст, наследил занаята от баща си и дядо си и откакто се помни изработва ситар, танпура и хармониум. Разбрахме се да се видим на утрешния ден, за да уговорим нещата и да опитам инструментите.



Вечерта премина в безуспешно лутане из улиците на Пуне в търсене на подходящ евтин хотел. Повечето хотели не допускаха чужденци и след близо 2 часа разпитване с рикшата, се доверих на Lonely planet и се установих в хотел National точно срещу гарата. Стаята е 650 рупии на вечер, има малка и доста приятна градинка, а всичко извън хотела е много мръсно и задушливо.



11 Февруари

Днес беше симпатичен ден. Обикновено тук събуждането е рано и съпроводено с много звуци. Най-често са гарги. Тук е пълно с тях – най-многобройни бяха на остров Сейнт Мери и в Гокарна. И тук ги има и са по-шумни – градски гарги.

Хапнах люта баничка (!) за закуска и отидох до интернет клуб да си избера билет за влака до Мумбай след няколко дни. Хубавото на големите гари е, че имат специално гише за чужденци, за доктори, за почетни граждани и хора с увреждания и там почти никога няма хора. Взех си сравнително скъп билет от 400 рупии за спален вагон предвид инструментите, които ще мъкна.

След това взех рикша и му казах да ме остави в центъра на стария град Пуне: голям, нов храм, хиляди малки магазинчета, много красиви сарита и други пъстроцветни дрехи, неизброимо множество хора, миризми и звуци:


Първо купих една евтина цветна торба и започнах да я пълня с дребни подаръци. 
В един от магазините ме заговори една усмихната жена, носеща чудно червено сари и на видима възраст около 50 г. Помогна ми да избера няколко дрехи и през цялото време повтаряше колко се радва да ми помогне, защото ме усетила и така били наредени нещата отгоре. Съгласих се. Тя живее тук и е от фамилията Тагор – неин непряк роднина бил Рабиндранат Тагор – носител на Нобелова награда, писател, музикант, написал националния химн на Индия. Жената предпочете да я наричам Диди, което значи по-голяма сестра. В момента учи да свири на хармониум, иначе преподава в местен колеж. Има омъжена дъщеря на 27 години и син, който е инжинер. Веднага след първите покупки ме заведе в близка книжарница, откъдето ми подари Бхагавад Гита – Книгата на Книгите, Божията песен. Според мнозина в нея е събрана есенцията на всички известни книги на мъдростта и религиите в света:




След още 30-40 минути в най-голямата лудница подреден хаос вече се бях сдобил с подправки, миришещи клечки, дрехи, семена и почти всичко, което ми трябваше, благодарение на огромната помощ от Диди. Накрая ме покани на вечеря у тях в утрешния ден. Ще бъде интересна последна вечер в Индия. След това се разделихме и отидох да си почина за около час.

След като попреминаха най-топлите часове на деня, отидох на разходка из Decan area – доста модерен квартал в Пуне, с няколко мола и много млади хора. Тук за пръв път видях MC Donalds, KFC и честно да си кажа с кеф хапнах едно пица от Domino – естествено вегетарианска и леко люта.


Отбих се в няколко книжарници, където намерих поръчаните от приятели книги и оттам се насочих към фетивала и Наим. Оказа се, че програмата на фестивала свършва и съм изпуснал изпълненията, но пък утре може да видя някое. Наим е уредил всичко и утре ще ми достави пълните комплекти – ситар + 2 компекта струни , танпура + кутиите им от фибростъкло.



12 Февруари

Днес се изгубих из неделните пълчища хора в пазарния хаос на Пуне – огромно многообразие от лъскави, цветни и (за нас) кичозни фрехи, бижута и дрънкулки – около 90% от всичко е за жени. Има много красиви рокли и сарита, но..искам нещо за мен. Е, избрах няколко сувенира и още дрешки и се прибрах, защото напече много.


Най-добрия лек срещу жегата тук е пресния сок от захарна тръстика. Слагат прътите тръстика в една преса-менгеме и оттам директно потича сок, който веднага се налива в чаши и се пие. За мен това беше най-доброто питие в Индия – сладко, свежо и студено! След него и един пресен кокосов орех и съм готов за движение. Отивам да видя инструментите. Тук вече рикшите са с измервател – колкото покаже, толкова. Няма пазарлък.

Надвечер се прибрах в хотела заедно със ситар и кутията. За съжаление от гарата отказаха да го приемат в багажното. Надявам се да няма проблеми в хотела, докато ме няма вечерта. Сложих му катинарче и го бутнах под леглото. Танпура ще ми донесат утре по обяд, преди да замина.

23:50 Пак се прибрах при заключен хотел и пак се наложи да идва куция пазач и да отваря.

Вечерта беше доста емоционална и въобще не усетих кога минаха 6 часа в компанията на г-жа Тагор и сина й.

Към 18:00 бях в дома им и за пореден път ми показаха, че в Индия се отнасят към гостите като с царе.
Двамата живеят в боксониера – видимо старо жилище с наем около 300 лв./месец. Диди ми обясни, че трябва да се грижи за сина й, докато не го ожени. Пича е на 25 години и учи машинно инженерство. Бащата е в Доха (Катар) и се чуват по скайп. Дъщерята е била омъжена миналата година на възраст 26 години и това бил уреден от Диди брак. Гледахме снимки от сватбата и ми обясняваха разните дребни ритуали около празника.




След това синът й ми показа китарата си, на която сега започва да се учи. Ех, колко е яко да дръннеш две парчета. Изпях им малко български народни песни и после чухме записи на сина на Диди – бил дет-метъл вокал! Не знаех, че имало дет-метъл в Индия – при това е Пуне имало над 20 банди. Диди се обади на дъщеря си и мъжа си и опитах да поговоря с тях по телефона.

Пред входа на апартамента, от дясната страна на вратата индийците слагат отпечатък от двете си ръце – за ново жолище. Излязохме замалко със сина на Диди – пообиколихме квартала с мотора му, пробвах пури (Poori) – нещо като малки кухи топки от чипс, които се пълнят с различни сосове – леко лют сос с царевица или сладък кокос и се хапват цели.


Когато се върнахме, Мис Тагор тъкмо завършваше вечерята – чапати със зеленчуков миш-маш. За аперитив пиинахме малко ракия от кашу. Правят я в Гоа, но аз не успях да открия, докато бях там. Диди обясни, че не е привично за жените от нейната каста на брамините да пият алкохол, но съпругът й и баща й били много добри и при специални поводи тя можела да пийва по малко. След вечеря им показах снимки на моето семейство и на красотата на зимен Разлог и Пирин планина и София.

След това Диди показа своя хармониум и ни попя малкоХармониумът е интересен инструмент, подобен на акордеон, но положен хоризонтално. С лявата ръка се вкарва въздух а с дясната се свири. Има същата настройка като ситар-а.





Диди ме накара да обещая, че като се оженя, ще доведа жена си в Пуне и ще направим сватба в традиционен индийски стил.
За 2 дни осъществихме много силна връзка с тази блага жена и както каза тя: “It’s all about acceptance and understanding” – „Всичко е въпрос на приемане и разбиране“.

За финал Диди отново показа колко щедри са индийците и ми подари много красиво златисто сари заедно с всичките му принадлежности – гривни и биндита (точките за челото). Ето как изглежда братовчедка ми с него:



Голяма душа е Диди и съжалявам, че нямах няколко мартеници да й оставя, но съм сигурен, че ще я видя пак.





13 Февруари

Точно преди месец попаднах в Индия започвам да усещам цялото изобилие на живот, което се вля в мен и от мен.

Към 10:00 се намерихме с Диди пред хотела ми и тя веднага заяви колко хубаво би било да остана повече в Пуне. Щяла да ми покаже цялата красота на това място. Е..все пак трябва да има и следващ път.
Разходихме се из местните магазини за последни покупки. Тя ме представяше на всеки, когото познава и ми помогна да си взема куфар на добра цена.

Последната ни среща беше със специален човек – baba Якуб (Yakub). Възрастен мъж, мюсюлманин, шивач и най-вече лечител и гадател, който помага на много хора. Самата Диди ходи при него почти всеки ден, защото Якуб бил като неин баща, независимо от различната религия, която изповядва. Пихме по един чай при него, направо на улицата. Попита ме как се казвам, имам ли жена и родители. Казах му името си, той си го записа, записа си също така името на майка ми, баща ми и последното момиче, е което съм бил и ме попита дали искам да знам някои неща. След утвърдителния ми отговор, той изреди факти, които нямаше как и откъде да знае. Освен това ми каза бъдещи моменти и това някак си ме успокои. Естествно около нас имаше доста любопитни хора и той пожела да се снима:



Така се разделихме с новите ми приятели в Пуне и се прибрах в хотела.
Вече всичко е при мен – двата инструмента, целия багаж е готов и само трябва да почакам няколко часа до влака.

Към дома



14 Февруари

Честито на празнуващите! По този случай взех няколко малки бутилчици първокласно местно уиски и ударихме по едно в последния, уж случаен приятел в Пуне. Казва се Мартин и е от Грац, Австрия. Това му е втори ден в Индия и с радост му споделих как, какво, къде – местатам в които съм отсядал, цени, усещания и въобще всичко полезно. Той се зарадва много и обеща да помогне с интрументите до гарата.



Вечерта пренесохме всичко до перона и като дойде влака стоварих всичко на моето място за спане. Кондукторът се оказа готин и ме настани на съседно място, без да ми търси допълнителни пари.

Към 03:30 стигнахме спирка Dadar в Мумбай. Платих на две момчета да докарат целия багаж до стоянката на такситата и след ококо 45 минути бяхме на летището. Мумбай още спеше, обгърнат от смог. По пътя минахме няколко огромни строежа, няколко умопомрачителни нови сгради и до тях пръснати бордеи, многоетажни залепени картонени детски рисунки.

Имах около 5 часа до полета и се насочих към залата за чакащи. Интересното е, че си плащаш, за да чакаш там.



Въобще, откакто съм в големия град парите се топят като пролетен сняг. За всяко нещо на летището ти се лепват 3-ма помагачи и на всеки оставяш 50-100 рупии. Поне не се мъчих с багажа. Чекиранто беше голяма драма, защото бях тръгнал с 38 кг. Багаж при позволени 30 макс. Срещу скромна сума някак си свдохме багажа до 34 кг, което „било допустимо“. Само се надявах всичко да си е по местата в Истанбул.

Пъруването с Emirates отново беше превъзходно и истински се порадвах на многообразието от филми – различни по тематика канали, нови филми и класики. Гледах няколко кратки истории за катерачи по спортния канал, посмях се с „Приятели“ и погледах клипове на U2. Освен това имаше онлайн  Ибиза хаус-канал – впечатляващо.


В Истанбул щеше да ми е доста трудно с времето, защото самолета закъсня с час с кацането и докато събера багажа ми останаха 70 минути да стигна до автогарата. Добри хора се намират навсякъде – заговорихме се с един турчин в метрото и от добра воля дойде заедно с мен, показа ми пътя до автогарата, помогна ми с куфара и буквално ме качи на автобуса – да бъде жив и здрав!



15 Февруари
Пътуването до София беше спокойно и топло, почти неусетно. Никакви проблеми на границата, перфектно почистени пътища и страхотно внимание от страна на шофьорите и стюардесите на фирма Metro.
Пристигнахме към 06:00 сутринта и се посрещнахме с Марчето и Петьо – много готино, че ме спасиха от -10 градуса мраз.
Сега сме в Княжево. Тествахме инструментите и сега остава да се упражняваме.
Какво чувство само е да се изкъпеш с топла вода за пръв път след месец :)

Малко чайче, витошко слънце и каминка – домашна идилия!





20 Февруари

Реших да попиша още малко, тъй като ментално още съм на топло. Огъня се подклажда и от усилията ми да подредя мисли, спомени, снимки и видео от пътуването. Всичко това ме пренася обратно в Индия.
Хората, с които се видях през първите дни обратно в България, ми казват, че съм различен (освен прическата). Очите!
Човек трудно успява да се погледне отстрани и да прецени и самооцени адекватно. По-важното е, че наистина се чувствам различно и спокойно и се надявам с този дневник и материалите към него да успея да предам тази енергия на хората.

Тук ми попада един прекрасен цитат, който усещам като прекрасен завършек:

„Индия е разнолика, разноцветна, разнообразна, разноезична, разнокултурна.
В Индия не можеш да бъдеш едноцветен, еднообразен, не можеш да реагираш поедин и същ, установен начин. Това би означавало да заториш очите си и да не си в състояние да възприемаш цялата пъстрота около себе си.
Индия те кара да носиш цветни дрехи, да съчетаваш несъчетаемото, да се смееш и плачеш, да се радваш и гневиш, да говориш благи думи и да отправяш остри критики. Да бъдеш спонтанен, неузнаваем и непредсказуем дори за самия себе си, да осъзнаеш, че ти също олицетворяваш многообразието, че противоречивостта в теб не е недостатък, а начин да отвръщаш умело на непрекъснато изменящата се действителност.
Индия е като майка, която учи децата си на отговорност чрез ситуациите, в които ги поставя.
А същевременно е и като невинно дете с любознателен поглед и понякога наивно желание да поеме всичко от света навън!“

2 comments:

  1. Много се радвам че ни пишете за тази страна.Все пак тя не се слави с богат стандарт на живот и това, че се отседнали в стая която е била с мрежа, говори , че там 5 звездни хотели едва ли са в стандарта като на световните.Но пък в крайна сметка няма да седиш вътре.Отишъл си на място толкова различно и богато от нашата култура, че трябва да се обикаля и разглежда, а за пазарлъците....трябва да ги можеш.

    ReplyDelete
  2. Страхотен разказ! Миналата зима изкарах около месец в Керала и много се зарадвах, когато открих историята ти. Направо ме върна там, на плажа :)

    ReplyDelete