09 Февруари
На гара Canacona
съм. Следващата цел е Мирадж, щата
Махаращра. Очертава се дълъг ден, съвсем нормален за повечето, тръгнали на път
в Индия.
Денят започна
рано за мен и за Санджам – май само аз останах на това място, но кухнята им е
зашеметителна. Санджам ми помага с каквото може – информация, дребни услуги и
при това безплатно. Вече бях свикнал с многобройните просещи и тези, които
привидно имат добър социален статус и не приличат на просещи, но в момента, в
който видят бял човек, вадят дясната ръка и тъжния поглед.
Към края на
пътуването вече усещам, че мога да изключвам външните фактори около себе си –
шум, мръсотия, всякакви стресови обкръжения – и да се концентрирам върху моите
си дейности и мисли.
Тази гара е от
приятните – малка и спокойна. Прилича ми на тази в Добринище :)
Намерих си много
добра шапка – ръчно плетена от коноп в Непал:
Прави
впечатление, че дрехите от Непал са от по-качествена материя – чист памук – и
са на същите цени като индийските, които са микс от изкуствена материя и памук.
Татуировката е
добре засега – 3 пъти дневно се маже със сребърен нитрат и вазелин.
Потеглям.
23:56
Вече съм в Мирадж.
Във влака
срещнах мъж, който живее тук и ми препоръча хотел на няколко минути от гарата.
Пътуването беше спокойно – страхотни гледки при изкачването на Западните Гати –
дълбоки проломи и влажни гори. За пръв път се появиха и будисти на някои от
спирките по пътя. Имах си резервирано място и даже поспах 2 часа на горния етаж
на влака.
Хотела е средна
класа, но е почти пълен и едвам си уредих
стая за 800 рупии, което си е двойно на всичко досега. Е, имам си преддверие,
стая за дрехи, баня и тоалетна и телевизор – нищо, което ми е истински нужно.
10 Февруари
10:20
Приключението продължава. Намерих къщата и работилницата на майстор Наим (Naeem),
но братята му казаха, че заминал на
музикален фестивал в Пуна (или старото Пуне), на около 6 часа път с автобус оттук, в посока Мумбай. Чухме се по телефона
и се разбрахме да хвана следващия транспорт за Пуне, а той щял да уреди всичко за интрументите.
И преди ми направи
впечатление, но сега се сещам да го напиша – каквато и спешна работа да имаш,
първото нещо, което ще те попитат сутрин е : „Закусил ли си? Пил ли си чай?“
Чак след това може да започне работата.
Братята на Наим
ме качиха на автобуса за Пуне и срещу 250 рупии трябва да съм там към 16:30
следобяд. Пуне е съвсем близо до Мумбай, а и 3-дневен музикален фестивал звучи
много обещаващо. Може пък да остана в Пуне до края на пътуването си...
14:00
Днешното пътуване
е доста контрастно – автобусът е пълен с хлебарки и през няколко минути се
налага да ги махам от краката си. На всяка автогара мизирмата на урина е
всепоглъщаща. От друга страна пътят по средата е изпълнен с много красиви и
уханни цветя – розови, оранжеви и жълти. Навън не се диша. Все повече се удивлявам
на женски сарита – иска ми се и жените на Запад да носят такива разноцветни,
ефирни дрехи.
Пристигнах към
17:00 и веднага отидох до мястото, където се провеждаше фестивала. Намрихме се
с Наим – оказа се симпатичен млад мъж на моята възраст, наследил занаята от
баща си и дядо си и откакто се помни изработва ситар, танпура и хармониум.
Разбрахме се да се видим на утрешния ден, за да уговорим нещата и да опитам
инструментите.
Вечерта премина в
безуспешно лутане из улиците на Пуне в търсене на подходящ евтин хотел.
Повечето хотели не допускаха чужденци и след близо 2 часа разпитване с рикшата,
се доверих на Lonely planet и
се установих в хотел National точно срещу гарата. Стаята е 650 рупии на вечер, има малка и доста
приятна градинка, а всичко извън хотела е много мръсно и задушливо.
11 Февруари
Днес беше
симпатичен ден. Обикновено тук събуждането е рано и съпроводено с много звуци.
Най-често са гарги. Тук е пълно с тях – най-многобройни бяха на остров Сейнт
Мери и в Гокарна. И тук ги има и са по-шумни – градски гарги.
Хапнах люта
баничка (!) за закуска и отидох до интернет клуб да си избера билет за влака до
Мумбай след няколко дни. Хубавото на големите гари е, че имат специално гише за
чужденци, за доктори, за почетни граждани и хора с увреждания и там почти
никога няма хора. Взех си сравнително скъп билет от 400 рупии за спален вагон
предвид инструментите, които ще мъкна.
След това взех
рикша и му казах да ме остави в центъра на стария град Пуне: голям, нов храм,
хиляди малки магазинчета, много красиви сарита и други пъстроцветни дрехи,
неизброимо множество хора, миризми и звуци:
Първо купих една
евтина цветна торба и започнах да я пълня с дребни подаръци.
В един от
магазините ме заговори една усмихната жена, носеща чудно червено сари и на
видима възраст около 50 г. Помогна ми да избера няколко дрехи и през цялото
време повтаряше колко се радва да ми помогне, защото ме усетила и така били
наредени нещата отгоре. Съгласих се. Тя живее тук и е от фамилията Тагор – неин
непряк роднина бил Рабиндранат Тагор – носител на Нобелова награда, писател,
музикант, написал националния химн на Индия. Жената предпочете да я наричам
Диди, което значи по-голяма сестра. В момента учи да свири на хармониум, иначе
преподава в местен колеж. Има омъжена дъщеря на 27 години и син, който е
инжинер. Веднага след първите покупки ме заведе в близка книжарница, откъдето
ми подари Бхагавад Гита – Книгата на Книгите, Божията песен. Според мнозина в
нея е събрана есенцията на всички известни книги на мъдростта и религиите в
света:
След още 30-40
минути в най-голямата лудница подреден хаос вече се бях сдобил с подправки,
миришещи клечки, дрехи, семена и почти всичко, което ми трябваше, благодарение
на огромната помощ от Диди. Накрая ме покани на вечеря у тях в утрешния ден. Ще
бъде интересна последна вечер в Индия. След това се разделихме и отидох да си
почина за около час.
След като
попреминаха най-топлите часове на деня, отидох на разходка из Decan area
– доста модерен квартал в Пуне, с
няколко мола и много млади хора. Тук за пръв път видях MC Donalds, KFC и честно да си кажа с кеф хапнах едно пица
от Domino – естествено
вегетарианска и леко люта.
Отбих се в
няколко книжарници, където намерих поръчаните от приятели книги и оттам се
насочих към фетивала и Наим. Оказа се, че програмата на фестивала свършва и съм
изпуснал изпълненията, но пък утре може да видя някое. Наим е уредил всичко и
утре ще ми достави пълните комплекти – ситар + 2 компекта струни , танпура +
кутиите им от фибростъкло.
12 Февруари
Днес се изгубих
из неделните пълчища хора в пазарния хаос на Пуне – огромно многообразие от
лъскави, цветни и (за нас) кичозни фрехи, бижута и дрънкулки – около 90% от
всичко е за жени. Има много красиви рокли и сарита, но..искам нещо за мен. Е,
избрах няколко сувенира и още дрешки и се прибрах, защото напече много.
Най-добрия лек
срещу жегата тук е пресния сок от захарна тръстика. Слагат прътите тръстика в
една преса-менгеме и оттам директно потича сок, който веднага се налива в чаши
и се пие. За мен това беше най-доброто питие в Индия – сладко, свежо и студено!
След него и един пресен кокосов орех и съм готов за движение. Отивам да видя
инструментите. Тук вече рикшите са с измервател – колкото покаже, толкова. Няма
пазарлък.
Надвечер се
прибрах в хотела заедно със ситар и кутията. За съжаление от гарата отказаха да
го приемат в багажното. Надявам се да няма проблеми в хотела, докато ме няма
вечерта. Сложих му катинарче и го бутнах под леглото. Танпура ще ми донесат
утре по обяд, преди да замина.
23:50 Пак се
прибрах при заключен хотел и пак се наложи да идва куция пазач и да отваря.
Вечерта беше
доста емоционална и въобще не усетих кога минаха 6 часа в компанията на г-жа
Тагор и сина й.
Към 18:00 бях в
дома им и за пореден път ми показаха, че в Индия се отнасят към гостите като с
царе.
Двамата живеят в
боксониера – видимо старо жилище с наем около 300 лв./месец. Диди ми обясни, че
трябва да се грижи за сина й, докато не го ожени. Пича е на 25 години и учи
машинно инженерство. Бащата е в Доха (Катар) и се чуват по скайп. Дъщерята е
била омъжена миналата година на възраст 26 години и това бил уреден от Диди
брак. Гледахме снимки от сватбата и ми обясняваха разните дребни ритуали около
празника.
След това синът й
ми показа китарата си, на която сега започва да се учи. Ех, колко е яко да
дръннеш две парчета. Изпях им малко български народни песни и после чухме
записи на сина на Диди – бил дет-метъл вокал! Не знаех, че имало дет-метъл в
Индия – при това е Пуне имало над 20 банди. Диди се обади на дъщеря си и мъжа
си и опитах да поговоря с тях по телефона.
Пред входа на
апартамента, от дясната страна на вратата индийците слагат отпечатък от двете
си ръце – за ново жолище. Излязохме замалко със сина на Диди – пообиколихме
квартала с мотора му, пробвах пури (Poori) – нещо като малки кухи топки от чипс, които се
пълнят с различни сосове – леко лют сос с царевица или сладък кокос и се хапват
цели.
Когато се
върнахме, Мис Тагор тъкмо завършваше вечерята – чапати със зеленчуков миш-маш.
За аперитив пиинахме малко ракия от кашу. Правят я в Гоа, но аз не успях да
открия, докато бях там. Диди обясни, че не е привично за жените от нейната
каста на брамините да пият алкохол, но съпругът й и баща й били много добри и
при специални поводи тя можела да пийва по малко. След вечеря им показах снимки
на моето семейство и на красотата на зимен Разлог и Пирин планина и София.
След това Диди
показа своя хармониум и ни попя малко. Хармониумът е интересен инструмент, подобен на акордеон, но положен
хоризонтално. С лявата ръка се вкарва въздух а с дясната се свири. Има същата
настройка като ситар-а.
Диди ме накара да
обещая, че като се оженя, ще доведа жена си в Пуне и ще направим сватба в
традиционен индийски стил.
За 2 дни
осъществихме много силна връзка с тази блага жена и както каза тя: “It’s
all about acceptance and understanding” – „Всичко е въпрос на приемане и разбиране“.
За финал Диди
отново показа колко щедри са индийците и ми подари много красиво златисто сари
заедно с всичките му принадлежности – гривни и биндита (точките за челото). Ето
как изглежда братовчедка ми с него:
Голяма душа е
Диди и съжалявам, че нямах няколко мартеници да й оставя, но съм сигурен, че ще
я видя пак.
13 Февруари
Точно преди месец
попаднах в Индия започвам да усещам цялото изобилие на живот, което се вля в мен и от мен.
Към 10:00 се
намерихме с Диди пред хотела ми и тя веднага заяви колко хубаво би било да
остана повече в Пуне. Щяла да ми покаже цялата красота на това място. Е..все
пак трябва да има и следващ път.
Разходихме се из
местните магазини за последни покупки. Тя ме представяше на всеки, когото
познава и ми помогна да си взема куфар на добра цена.
Последната ни
среща беше със специален човек – baba Якуб (Yakub). Възрастен
мъж, мюсюлманин, шивач и най-вече лечител и гадател, който помага на много
хора. Самата Диди ходи при него почти всеки ден, защото Якуб бил като неин
баща, независимо от различната религия, която изповядва. Пихме по един чай при
него, направо на улицата. Попита ме как се казвам, имам ли жена и родители.
Казах му името си, той си го записа, записа си също така името на майка ми,
баща ми и последното момиче, е което съм бил и ме попита дали искам да знам
някои неща. След утвърдителния ми отговор, той изреди факти, които нямаше как и
откъде да знае. Освен това ми каза бъдещи моменти и това някак си ме успокои.
Естествно около нас имаше доста любопитни хора и той пожела да се снима:
Така се
разделихме с новите ми приятели в Пуне и се прибрах в хотела.
Вече всичко е при
мен – двата инструмента, целия багаж е готов и само трябва да почакам няколко
часа до влака.
No comments:
Post a Comment